Тръпка [bg]

— Да.

— Чудесно.

Направих й жест да дойде с мен. Тя стана бавно от стола, сякаш това й костваше неимоверни усилия, и ме последва в коридора.

Затворих вратата след нея, за да не може Джак, ако изобщо ни чуваше, да подслуша разговора.

— Трябва да го заведем в болница, Изабел.

Тя се засмя. Остър, странен, неприятен звук.

— И какво точно да им кажем? Че пациентът им би трябвало да е мъртъв? Нима смяташ, че не съм мислила по въпроса? Дори да го регистрираме с фалшиво име, лицето му беше в новинарските емисии с месеци.

— В такъв случай просто ще трябва да рискуваме. Ще измислим някаква история. Трябва най-малкото да опитаме, не мислиш ли?

Погледна ме със зачервените си очи. Когато най-сетне заговори, гласът й бе напълно лишен от емоция:

— Мислиш, че искам да умре, че не искам да го спася, така ли? Вече е твърде късно, Грейс. Този проклет менингит убива дори и хора, чието лечение е започнало още при първите симптоми на болестта. Какво мислиш, че могат да сторят лекарите сега, след цели три дни? Съжалявам само, че нямам никакви болкоуспокоителни, които да му дам. Мислех, че вълкът в него ще го спаси, както е спасил теб. По той вече няма никакви шансове, Грейс. Никакви.

Взех чашата с кафе от треперещите й ръце:

— Не можем просто да стоим тук и да го гледаме как умира. Ще го закараме в болница, където може и да не го познаят. Ще го закараме в Дълът, ако трябва. Няма да го познаят, поне не веднага, а докато това стане, ще измислим някаква история. Почисти си лицето и му събери нещата. Хайде, Изабел! Действай.

Тя не отговори нищо, по се насочи към стълбите. Самата аз отидох до банята и отворих шкафчето с надеждата да открия нещо полезно там. В една пълна с хора къща обикновено има доста лекарства. Намерих ацетаминофен и някакви болкоуспокояващи с изтекъл преди три години срок на годност. Взех и двете кутийки и се върнах в стаята на Джак.

Приклекнах до главата му:

— Джак, буден ли си?

Усетих миризмата на повръщано в дъха му и се замислих за ада, в който той и Изабел бяха живели през последните три дни. Стомахът ми се сви. Опитах да убедя себе си, че той с лош човек и заслужава всичко, което му се случва, защото бях изгубила моя Сам заради него. Но не успях.

Отне му доста време, за да ми отговори:

— Не.

— Мога ли да направя нещо за теб? За да се почувстваш по-добре?

Да върна пръстите ти?

Гласът му беше много тих:

— Главоболието ме убива.

— Имам нещо за болката. Мислиш ли, че би могъл да изпиеш хапчетата, без да повърнеш?

Той изсумтя утвърдително, така че взех оставената до леглото чаша вода и му помогнах да изпие няколко таблетки. Джак отново изсумтя нещо, което май се тълкуваше като „благодаря“. Изчаках петнадесетина минути, за да могат болкоуспокоителните да подействат. Видях, че тялото му се отпусна леко.