Тръпка [bg]

Прокарах пръст по меката козина отстрани на муцуната му. Ако не беше упоен, най-вероятно нямаше да се остави на ласките ми, но бенадрилът бе притъпил инстинктите му. Той затвори очи. Друг крайно нетипичен за един вълк жест, който ме дари с поредната искрица надежда.

— Грейс? Действаме или не? Кажи ми какво решаваш.

— Почакай — казах тихо. — Опитвам се да направя нещо. Приседнах на пода и прошепнах:

— Искам да ме чуеш, Сам. Чуй ме, ако можеш.

Сведох лице съвсем близо до муцуната му и си припомних колкото се може по-ясно златната гора, която ми бе показал. Спомних си жълтите есенни листа, блестящи с цвета на очите му и понесени от последния си танц като умиращи пеперуди. Бялата кора на брезите, бледа и нежна като човешка кожа. Спомних си изправения с разперени ръце Сам, ясен, тъмен силует, далеч по-реален и истински от размитите в спомените ми дървета. Спомних си как дойде до мен, закачливия удар по гърдите му, нежността на целувката ни. Спомних си всеки път, когато устните ни се бяха докосвали, и всеки път, когато се бях отпускала в обятията му. Спомних си топлината на дъха му върху шията ми, докато спяхме прегърнати.

Спомних си Сам.

Спомних си как успя да се превърне в човек през онази нощ. За да ме спаси.

Вълкът пред мен бе свел глава между предните си крака и трепереше.

— Какво става? — попита Изабел, която вече бе сграбчила дръжката на вратата, готова да се махне оттук.

Сам отстъпи назад, блъсна се в шкафа зад него, сви се на кълбо, след това се протегна. Тъмните му косми падаха по искрящо белия под. В един момент беше едновременно вълк и човек, но едно мое мигване по-късно

остана

само

Сам.

— Побързай — простена той, неистово треперещ, застанал на ръце и колене. Всъщност това не бяха неговите ръце. По дланите му все още имаше козина, а ноктите му бяха дълги, остри и черни. — Побързай. Направи го веднага.

Изабел беше замръзнала до вратата.

— Хайде! — изкрещях.

Тя се отърси от шока и бързо пристъпи напред. Коленичи до голия Сам, който хапеше долната си устна толкова силно, че от нея потече кръв. Хванах ръката му.

Гласът му прозвуча странно, все едно гласните струни отказваха да му се подчиняват.

— Грейс… побързай. Скоро ще си… отида.

Изабел не зададе повече въпроси. Просто грабна ръката му, обърна я с дланта нагоре и заби спринцовката. Успя да инжектира половината, но след това иглата излезе от вената, защото Сам бе започнал да се гърчи на пода. Той измъкна ръката си от моята, отдръпна се, пропълзявайки още по-назад, и повърна.

— Сам…

Но него вече го нямаше. Връщането към вълчата форма му отне наполовина по-малко време от това, което бе необходимо, за да се трансформира в човек. Гледах го как трепери, олюлява се и драска с нокти по плочките на пода.