Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

— Бих искал да ти кажа нещо, татко — измърмори Даниел, като стъпи на отсрещния тротоар.

— А? — каза Филип разсеяно.

— За моите по-сетнешни планове… Размислих… Не искам да се подготвям за приемния изпит по философия…

— А за какво друго ще се подготвяш?

— За факултета по право.

Филип поклати унило глава.

— Сменяш решенията си, както сменяш ризите си. Мислех, че се беше увлякъл във философията, че следването е много дълго?

— И още съм.

— Да не би да намира, че следването е много дълго.

— Не, не за това…

— А заради какво?

— Как да ти го кажа? Философията е игра на ума. Не съответствува на нищо реално. А освен това Жан-Марк следваше право… И тъй като това сега е невъзможно, аз реших, че трябва… всъщност, че ще бъде по-добре… това е!

Гласът му прегракваше. Той млъкна и наведе глава. Филип преодоля едно смесено чувство.

— Отлично — въздъхна той. — Нали предполагаш, че няма да се противопоставя!

И си помисли: „Каква непоследователност! Какво чувствително сърце! Заради мене се отказва от това, което обича, рискува да провали бъдещето си. На негово място дори ако баща ми ме бе помолил да сменя професията си, аз не бих се отказал!“

Продължиха да вървят мълчаливо. Няколко пъти Филип си каза, че би трябвало може би да благодари на сина си или поне да покаже, че е развълнуван от неговото внимание. Но не можеше. Една такава любезност за него граничеше с глупостта. Стигнаха до площад „Франсоа I“. Пред входа на кантората той каза: