Обречен на мълчание
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Люба Енчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обречен на мълчание». Краткое содержание книги:
Сега обаче Бен Тайсън е преследван от медиите, от военната прокуратура и от кошмара, който той се опитва да забрави. Застрашени са семейството, кариерата и чувството му за достойнство.
И само една жена е в състояние да разкрие истината за неговото минало — и да го освободи.
Тайсън се приближи към нещо като прозорче за продаване на билети в дясната част на фоайето. Дежурният сержант, също млада жена, вдигна поглед от бюрото си и се приближи до прозорчето.
— Да, сър?
Тайсън й подаде заповедта си през отвора на прозорчето. Младата жена прочете името му.
— О…
— Очаквахте ли ме?
— Да, сър, очаквахме ви. — Тя се поколеба, когато забеляза цивилните му дрехи, но не каза нищо. Тайсън си рече, че липсата на униформа при явяване на действителна военна служба бе най-малкият му проблем за деня. Жената му подаде регистрационната книга за подпис заедно с черна служебна химикалка, прикрепена към нея. Тайсън се поколеба, после взе химикалката и се разписа. Химикалката пускаше и цапаше.
— Добре дошъл във форт Хамилтън, лейтенант — каза дежурният сержант. — Моля, явете се в кабинета на заместник-командира на базата, на горния етаж вдясно.
— Благодаря ви.
— Да, сър.
Поне никой тук не ти казва „приятен ден“, помисли си Тайсън, докато вървеше. Дори само това би могло да се смята като компенсация за цялата тази бъркотия. Той се качи нагоре по стълбите и стигна до отворена врата, на която имаше надпис: „ЗАМЕСТНИК-КОМАНДИР“. Влезе в малкото преддверие към кабинета, където седяха четирима млади войници: двама мъже и две жени. Наличието на толкова жени военнослужещи му се струваше най-малкото объркващо. Но от друга страна, женското присъствие придаваше известна реалност на това обкръжение, което той иначе си спомняше като крайно неестествено.
Един от младите мъже, редник четвърта степен, се изправи зад бюрото си.
— Какво ще обичате?
— Лейтенант Бенджамин Тайсън, трябва да се яви при заместник-командира на базата.
Войникът погледна към раменете му, сякаш търсеше да види офицерските му пагони, след това погледна към Тайсън.
— О! Да, разбирам.
Тайсън съзнаваше, че другите в стаята скришом го наблюдават. Той подаде заповедта си на младия мъж.
— Моля, последвайте ме — каза редникът.
Последва го в малък кабинет, на вратата на който имаше надпис: „КАПИТАН ХОДЖИЗ — АДЮТАНТ“. Кабинетът беше оскъдно обзаведен и слабо населен. Всъщност там нямаше никой.
— Ще съобщя на заместник-командира, че сте тук. Можете да почакате в кабинета на капитана — каза войникът. След което хлътна през междинната врата в съседния кабинет.
Тайсън се приближи към прозореца зад второто. Виждаше големия мост и огромните му сиви метални пилони, които се издигаха в северната част на базата и доминираха на фона на небето. От отсрещната страна на протока, на километър и половина в основата на другия край на моста, се намираше форт Уадсуърт, в който също като във форт Хамилтън беше разположена крайбрежната артилерийска батарея, охраняваща подстъпите към ню-йоркското пристанище откъм морето. Тайсън си помисли, че през миналото столетие — организацията на националната сигурност е била много по-лесно нещо — неприятелските кораби се приближавали към Пролива и ако случайно възникнело съмнение дали плавателният съд е приятелски или не, корабът услужливо издигал неприятелския флаг. Крайбрежната артилерия откривала огън. Корабът отвръщал на огъня. Каменните укрепления били красиви, такива били и корабите. Тайсън си рече, че отбраната на ню-йоркското пристанище навярно е била приятно задължение.
Междинната врата към съседния кабинет се отвори и в стаята пристъпи един офицер.
— Тайсън?
Тайсън се извърна от прозореца. Очите му се спряха на подоваващите места от униформата на влезлия, от които можеше да извлече информация: на табелката с името му прочете Ходжиз, чин — капитан от Адютантския корпус, медали и ордени липсваха. Тайсън забеляза и уестпойнтската му халка. Мъжът беше на около двайсет и пет, стойката му бе твърде скована и изправена, а на лицето му беше изписано доста неприятно и даже злонамерено изражение. Тайсън не бе очарован от начина, по който мъжът се обърна към него, и изпита желание да стовари юмрука си върху високомерното лице на капитана. Поколеба се, след което с огромно и видимо нежелание застана в положение мирно и козирува.
— Сър, лейтенант Тайсън на вашите заповеди. Ходжиз небрежно отвърна на поздрава, след което разлисти документите в ръцете си.
— Тук се казва, че трябва да се явите в униформа.
— Не притежавам униформа.
— Ходили ли сте някога на бръснар.
— Да… да, сър.
— Как смеете да се явите в този вид? — посочи той с пръст към Тайсън.
Тайсън не отговори.
— Е?
— Нямам извинение, сър.
— И аз така мисля. — Капитан Ходжиз изглежда осъзна, че Тайсън всъщност стоеше зад бюрото му, докато самият той стоеше пред него.