След невинността
- Автор: Джойс Бренда
- Серия: delanzas #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Славянка Мундрова-Неделчева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «След невинността». Краткое содержание книги:
— Имам права — каза Хенри с неизмеримо достойнство, сдържайки тона на гласа си. — Защото искам да се оженя за нея.
Едуард побеля като стена. Загледа го втренчено. Минаха може би десетина секунди. И каза мрачно:
— Значи ставаме двама.
Софи погледна към Хенри, който още изглеждаше решителен като настървен булдог. Погледна и към Едуард, чиито ръце явно го сърбяха да се разправи физически с него.
— Хенри, всичко е наред, уверявам ви — каза бързо Софи. — Едуард само иска да поговорим. Ще излезем само за няколко минути, не повече. Едуард… нека да излезем отвън и да продължим този разговор насаме.
Едуард размаха ръка в подигравателен и същевременно гневен жест. Докато Софи минаваше покрай него, оставяйки Хенри с изражение, в което се четеше едновременно съмнение и тревога, тя усети как косата на тила й отново настръхва от смущение. Стомахът й се сви от същия ужас, който не я бе напускал през цялата вечер.
Едва сега тя разбра, че това е било предчувствие за обреченост.
Нощта бе черна и студена. Хиляди звезди блестяха като диаманти в безоблачното пурпурно небе. Софи трепна, когато Едуард я стисна за лакътя. Трябваше да не изостава от гигантските му крачки. Страхуваше се да започне разговор, страхуваше се от това, до което можеха да доведат думите, затова не го запита къде отиват.
Белите камъни на кръговата алея блестяха като перли в светлината на нощните газови фенери. Десетки карета и няколко автомобила се бяха подредили по нея, още много други екипажи бяха паркирани на два и три реда на Пето авеню пред парадния вход. Едуард спря пред една дълга, лъскава черна кола със заоблена предница, отвътре със снежнобяла тапицерия. Преди Софи да се осъзнае, той отвори вратата, бутна я вътре и се качи след нея. Пресегна се над нея, заключи вратата й, обърна се и я погледна.
У нея се надигна паника.
— Не можеш да ме заключиш в тази кола.
— Не мога ли? — Той вдигна едната си вежда. — Току-що го направих.
Софи потрепна и обгърна раменете си.
— Къде отиваме?
— Никъде няма да ходим. Не и докато не сме разрешили нещата помежду си.
Зъбите на Софи тракаха, не толкова от студ, колкото от ужасните му думи. Погледът на Едуард се спусна по почти голите й рамене. Софи се напрегна. Той се спусна още по-надолу, към разкошната извивка на почти голите й гърди, които се издуваха точно над линията на деколтето. Отмести очи.
Съблече смокинга си и го наметна на раменете й.
Софи извърна лице от него, загледана с невиждащ поглед към моравите пред дома на Ралстънови, борейки се с напиращите сълзи.
— Как можа? — каза той сурово, като отново се взираше в нея. — Как можа да бъдеш толкова егоистична и толкова жестока?
Софи вдигна поглед към него.
— Едуард, съжалявам.
Тя съжаляваше много повече, отколкото би могло да се изкаже.
— Защо?
— Защото ме беше страх. От тебе.
— Не разбирам.
Софи отхвърли всякаква предпазливост.
— Не мога да се омъжа за тебе без любов, Едуард.
Времето замря. Сърцето й биеше толкова силно и толкова шумно, че тя беше сигурна, че той също го чува. Лицето му се напрегна, безбройните мускули по него се изопнаха. Той се загледа навън над волана, облицован с черна кожа, към Пето авеню.
— Разбирам.
Смущение парализира Софи. Ако той имаше някакви чувства към нея, щеше да й ги изкаже, да й даде шанс да направи компромис и да приеме предложението му. Може би тя щеше да може да живее с неговата привързаност, това може би щеше да й бъде достатъчно.
Но той искаше само Едуина. Софи се сви в смокинга му. Профилът му бе дързък и красив, но очите му бяха потъмнели и плашещи. Тя наведе лице и го зарови в топлия черен вълнен плат. Можеше да го подуши. Слаб лъх на подправки, едва доловим мускус, ужасно мъжествен.
Едуард отново обърна към нея безизразното си лице.
— Искам да видя Едуина.
Софи не можеше да повярва, че толкова лесно са разрешили въпроса за женитбата и почти се отпусна, но не пожела да помисли дали е от облекчение, или от разочарование.
— Разбира се.
— Тя добре ли е?
Софи кимна и се насили да говори.
— Рашел дойде с нас. Тя е сега с Едуина.
— Рашел? Жената с червената коса?
— Да.
Той я изгледа, но чувствата му бяха скрити така дълбоко, че й беше невъзможно да ги отгатне.
— Къде сте отседнали?
— В един пансион. Ще те заведа. Можеш винаги да идваш да виждаш Едуина.
Софи се насили да се усмихне широко. Но в същото време мислеше: В края на краищата той няма да ме насилва да се омъжа за него. Колко щастлива би трябвало да бъде… колко развълнувана.