Десетата зала
- Автор: Купер Гленн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Десетата зала». Краткое содержание книги:
Една „случайна“ смърт следва друга…
Някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала!
Зад стар библиотечен шкаф в манастира Руак в провинциална Франция е открит средновековен ръкопис. Силно пострадал, той е изпратен в Париж за реставрация и специалистът по история на литературата Юг Пино започва да разчита зашеметяващия текст от 14 век. Ръкописът разказва невероятната история за изрисувана пещера и за скритите в нея тайни. Приложена е и примитивна карта, показваща местоположението на пещерата недалеч от манастира. Заинтригуван, Юг се обръща за помощ към археолога Люк Симар и двамата тръгват да търсят мястото.
Когато откриват огромната мрежа праисторически зали дълбоко в скалите, те осъзнават, че са се натъкнали на нещо изключително. А в самото дъно на лабиринта се намира най-изумителната зала точно както е описана от средновековния монах. Двамата организират експедиция с екип специалисти. Но когато започват да разбулват древните тайни на пещерата, Симар и Пино се озовават в центъра на опасна игра. Една „случайна“ смърт следва друга. И сякаш някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала.
Люк отвори вратата на пещерата и включи главното осветление.
— Този път няма да слагаме защитни костюми — каза той. — Случаят е специален.
Двамата бавно тръгнаха през залите, хванати ръка за ръка като хлапета на първа среща.
— Откъде знаеше? — най-сетне попита той.
— Че няма да ти подейства ли?
Люк кимна.
— Хапчетата за стафилококовата ти инфекция. Рифампин. Той засилва производството на ензима CYP3A4 в черния дроб. Знаеш ли какво прави това вещество?
Люк я изгледа неразбиращо.
— Разгражда ергот алкалоиди. Деактивира ги. Ако си бил добро момче и си пиел хапчетата си, както заяви, че си правил, нямаше начин ерготите в чая да ти повлияят. А може би и другите вещества.
— Винаги съм бил добро момче. Добре де, в повечето случаи. Да поговорим за теб. Умно момиче си, а?
— Познавам си растенията.
Люк стана сериозен.
— Какво беше усещането?
Сара задържа дъх и се замисли, после издиша.
— Виж, знам какво се случи и какво не се е случило с мен. Докторите казаха, че не е имало изнасилване. Благодарение на теб. За щастие, нямам никакъв спомен от тази част. Онова, което помня, беше невероятно. Бях лека, реех се във въздуха, сякаш летях по вятъра. Беше невероятно приятно. Изненадан ли си?
— Ни най-малко. Предполагах, че ще е нещо такова. Би ли го пробвала отново?
Тя се разсмя.
— Само на някой щур купон. — После стисна ръката му по-силно. — Не, най-вероятно не. Предпочитам старомодните естествени удоволствия.
Той се усмихна.
— Люк, толкова ми е мъчно за всички. За Пиер, за Джеръми и останалите… а смъртта на Фред Прентис е такава трагедия. Щеше да продължи с изследването на химията и всичко свързано с гените на оцеляването.
— Ужасно е, че напредъкът на науката зависи от Гатиноа — рече Люк. — Не вярвам, че ще постъпи правилно.
Тя въздъхна тежко.
— А ние правилно ли постъпихме? Като изтъргувахме мълчанието си?
— Живи сме. Пещерата е все още тук. Можем да я проучваме до края на живота си. Щяха да ни убият, Сара. И да стоварят вината върху Боне.
— Но не можем да проучваме всичко — отбеляза тя. — Трябва да се правим на пълни глупаци относно растенията, да не разгласяваме нито дума за ръкописа, да участваме в цялото това потулване. И всички убийства в Кембридж и Руак ще останат ненаказани.
Люк стисна ръката й и повтори:
— Виж, не се чувствам праведник, но ние сме живи! И макар никак да не ми се иска да се съгласявам с Гатиноа за каквото и да било, но наистина би било ужасно, ако рецептата за чая стане общодостъпна. Трябваше да избираме. Направихме каквото трябваше да направим. Постъпихме правилно.
Тя въздъхна и кимна.
Люк я задърпа за ръката.
— Ела, знаеш къде искам да идем.
В десетата зала застанаха пред гигантския човек птица и се прегърнаха. За първи път Люк си представи, че клюнът е отворен в тържествуващ смях, в съвсем човешки израз на радост.
— Това си е нашето място — рече той. — Искам да се връщам винаги тук, за да работя и да се уча. Мисля, че това е най-изумителното място на света.
Тя го целуна.
— И аз така мисля.
— Този път ще бъда добър с теб — обеща той.
Тя го погледна право в очите.
— Парен каша духа. Сигурен ли си?
— Да, сигурен съм. Ще бъда добър с теб много дълго време. Докато съм жив.
От ироничната й усмивка не ставаше ясно дали му вярва.
Епилог
Рошел, Пенсилвания
Никола Дюран бършеше чиниите, докато жена му миеше следващите.
Помагаше й с миенето на съдовете още откакто се бяха оженили. Като роби на навика винаги го правеха на ръка. Не си спомняше някога да бяха използвали миялната машина, която им купи дъщеря им. Съпругът и съпругата бяха белокоси, прегърбени от възрастта, вършеха домакинската работа бавно и без припряност.
— Уморен ли си? — попита жена му.
— Не. Чувствам се добре — отвърна той.
Нощта вече се бе спуснала. Вечеряха късно след следобедната дрямка, както правеха обикновено преди нощите в плевнята.
Рошел беше микроскопично градче в централна Пенсилвания, фермерско селище, сгушено между хълмовете. Беше основано през 1698 г. от хугеноти — френски протестанти, които не можеха да понасят римокатолическата църква. Намираше се далеч от главните пътища, точно както бяха искали създателите му. От основаването му до този ден жителите му никога не наброяваха повече от неколкостотин.