За подмяна
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За подмяна». Краткое содержание книги:
Все пак намерих секунда за злорадство — „Не очаквахте да се върна с боен кораб, нали, момчета?“ — но в следващия момент забелязах, че става нещо лошо. Войниците тичаха през гората, запазвайки сложното си подреждане, но се насочваха към места, където дърветата бяха превалено нагъсто, за да може корабът да ги последва. Най-лошото обаче бе, че телата им започваха да избледняват.
— Бързо! — изкрещях на Ратчет. — Ще извършат преход!
Ратчет не можеше да лети по-бързо от това, без да убие и двама ни, така че се концентрира върху подобряване на мерника си — ослепително ярки лъчи, почти без прекъсване, засвяткаха от двете ни страни, потъвайки в тъмнината. Попадаха в дърветата, забиваха се в земята, перфорираха падащите листа, но непонятно как войниците съумяваха да ги избегнат.
Ихандим вече едва се забелязваше, Жуаджи беше до него. Ръцете, с които дърпаха Суедж, почти не се забелязваха, но явно продължаваха да я държат.
— Ратчет, трябва да ги спреш! — изкрещях аз. — Иначе ще я отведат със себе си. Ще я превърнат в това, което са.
Войниците внезапно завиха надясно и се втурнаха надолу, по стръмен бряг, водещ към замръзналото корито на поток. Корабът обърна след тях, но скоростта беше прекалено висока, така че се заплетохме за момент в някакъв гъсталак. По стените задраскаха бодли. Нов импулс на двигателите ни доведе отново в обхвата на ефективен обстрел, но с ужас видях, че Суедж също започва да избледнява.
Бях забравил за Ниърли, за Виналди и за всички останали резервни. Бях забравил кой съм и какво искам. Мислех само за Суедж.
И тогава тя се обърна към мен. Лицето ѝ беше мокро от сълзи и изкривено от ужас. Препъваше се, докато я влачеха през камънаците. Очевидно нямаше никаква представа какво става. За нея ние бяхме друг, нов враг — по-голям и явно по-опасен. Може дори да бе благодарна, че я вземат със себе си.
— Ратчет, УБИЙ ГИ! — изревах аз, свалих с дръпване предпазния колан от себе си и се хвърлих към илюминатора. Измъкнах главата си навън и я извиках по име, отчаяно изкрещявайки над дърветата.
Това за момент я обърка, после тя ме видя. За миг само на лицето ѝ се изписа облекчение и контурите на тялото ѝ отново се изчистиха.
Видях рошавата ѝ руса коса, левашки подстригана от мен във Фермата при опит да я направя да прилича на някой, който тя беше видяла по телевизията, зърнах бледосините ѝ очи, широко разтворени от обзелия я страх, изкривените от страх и объркване черти на лицето ѝ, изкаляната ѝ лятна рокля, в която все още се долавяше нещо от атмосферата на онзи следобед, когато я бяхме купили.
И докато ме гледаше, тя се спъна, залитна и попадна в мястото, където изчезваше сянката на Ихандим.
Две оранжеви светкавици излетяха от кораба като ангели, понесли се у дома. Едната прониза пространството, където бе другият войник, и отсече китката на дясната ѝ ръка. Втората попадна в гърдите на Суедж.
— Не! — изкрещях аз. — Не! НЕ!
Ихандим дръпна падащата Суедж за здравата ръка и в същия момент изчезна окончателно леко усмихнат. Загубих Суедж от погледа си за миг, докато Ратчет се бореше да извърти кораба обратно. Извих от болка и стоварих юмрук в стената на кабината, забравил за другите войници, за дима и оглушителния шум около мен, забравил дори за света, способен единствено на този вик на отказ да приема случилото се.
Ратчет свали ниско кораба, аз скочих на крака и го изчаках да се приземи окончателно. Отворих вратата, сринах се по стълбата, без да знам и без да се интересувам дали останалите живи войници още се виждат и могат нещо да ми направят.
Изтърколих се на дъното на плиткия овраг и погледнах нагоре към хълма. Образът през очите ми се раздвояваше и не ми даваше възможност да разбера какво бяхме направили. Сълзите ми пречеха да бъда сигурен, че наистина виждам това.
Не знам дали можех да вярвам, защото ми се стори, че отново забелязвам децата, изправени над падналото тяло на Суедж. Момчето беше там, другите също — гледаха надолу, мисля, със състрадание. Стоях, неспособен да помръдна, стиснал юмруци, с буца в гърлото, а те се наведоха с протегнати ръце, сякаш за да ѝ помогнат да стане. После започнаха да изчезват — едно по едно, като изгасващи в нощта светлинни. След малко от тях нямаше и следа.