Да извадим „Титаник“
- Автор: Касслер Клайв
- Серия: Дирк Питт #4
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Неделева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Да извадим „Титаник“». Краткое содержание книги:
Както я гледаше, той бавно сви устни.
— Забележително изпълнение, госпожо Сийграм, наистина забележително. Но трудно мога да приема за забавна една демонстрация на западния упадък.
— Покажете ми комунист, и аз веднага ще ви покажа среден пръст — презрително каза Дана. — Ако вие, лайнари такива, знаехте само как целият свят ви се присмива зад дрипавите ви гърбове всеки път, когато плещите вашите неуместни марксистки терминчета като западен упадък, империалистическо подстрекателство към война или буржоазно манипулиране, може би щяхте да се постреснете и да се покажете донякъде на ниво. То и без това такива като вас представляват най-големият сатанински фарс, разиграван пред човечеството, откакто сме слезли от дърветата. И ако имахте поне малко смелост, щяхте да си го признаете.
Лицето на Превлов побеля.
— Това вече е прекалено — отсече той. Беше на ръба да изпусне тъй добре тренираните си нерви и това го обезпокои.
Дана протегна дългото си и разкошно тяло и продължи:
— Какво има, Иван? Май прекалено си свикнал с яките, еднообразни рускини, нали? И не можеш да си представиш една освободена жена от Страната на независимостта и от Родината на смелите да се присмива на жалкия ти начин на действие ли?
— Това, което ми е трудно да приема, е твоята вулгарност. Нашите жени поне не се държат като долнопробни уличници.
— Майната ти. — Дана се усмихна мило.
Превлов беше нащрек. Той забеляза кратките погледи, които си размениха Джордино и Спенсър, забеляза как Стърджис сви юмруци и лекият знак с глава от страна на Дръмър. Стана му напълно ясно, че нехайното, но непоколебимо отдалечаване на Дана от американците и приближаването й към гърбовете на руската охрана не беше нито несъзнателно, нито необмислено. Представлението й бе почти свършило. Съветските моряци бяха извили вратове, за да зяпат, оръжията им висяха отпуснато в ръцете и точно тогава Превлов извика команда на руски.
Охранителите излязоха от захласа си, извърнаха обратно лица към мъжете от спасителния екипаж и отново стиснаха здраво насочените си към тях оръжия.
— Моите поздравления, уважаема госпожо — поклони се Превлов. — Вашето малко театрално представление почти успя. Умна, много умна заблуда.
По лицето на Превлов се изписа особено хладно задоволство, подчертана студенина, сякаш коварството му се бе разбудило и той лесно бе спечелил играта.
Той наблюдаваше Дана и преценяваше беглата следа от поражение във вида й. Усмивката й не бе изчезнала — като че ли беше нарисувана, раменете й се свиха с лека тръпка, но тя я отърси и отново се изправи, горда и самоуверена.
— Не разбирам за какво говорите.
— Много естествено. — Превлов въздъхна, задържа още миг поглед в нея, после се обърна и каза нещо на един от охраната. Мъжът кимна, извади нож и бавно тръгна към Дана.
Дана настръхна и пребледня — заприлича на статуя от сол.
— Какво смятате да правите?
— Наредих му да отреже лявата ти гърда — каза непринудено Превлов.
Спенсър погледна с отворена уста Сандекър, очите му умоляваха адмирала да отстъпи.
— Милостиви боже! — възкликна отчаяно Сандекър. — Вие не можете да позволите… сам обещахте — никаква жестокост, никакво мъчение…
— Аз съм първият, който ще признае, че във варварството няма хитрости — рече Превлов. — Но вие не ми оставихте никакъв избор. Това е единственото разрешение за вашето упорство.
Сандекър пристъпи към най-близкия охранител до него.
— Първо ще убиете мен…
Морякът заби автоматичния си пистолет в кръста на адмирала и той се стовари на колене на пода, с изкривено от болка лице и задиша тежко и шумно.
Дана сви юмруци до тялото си до побеляване. Беше изиграла играта до последната си карта и сега изглеждаше безпомощна; красивите й очи с цвят на кафе се помрачиха от погнуса, когато видя как в погледа на охранителя изведнъж се появи сянка на объркване — една ръка докосна рамото й и я избута настрана. В кръга на светлината бавно пристъпи Пит.
66.
Пит замръзна на място в крачка като някакво неописуемо видение, излязло от дълбините на воден пъкъл. Беше вир-вода от главата до петите, черната му коса бе прилепнала по окървавеното му чело, устните му — извити в сатанинска усмивка. Капчици вода проблясваха на светлината на лампите, докато се процеждаха от мокрите му дрехи и се пръсваха на пода.