В обятията на Шамбала
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «В обятията на Шамбала». Краткое содержание книги:
— Хрус-хрус-хрус! — Сергей звучно похапваше сухар.
Присъниха ми се Главното огледало на времето и Огледалото на царя на смъртта Яма. И аз, някак си просто и лесно осъзнах, че чудесата ще настъпят тогава, когато човечеството опознае законите на времето и започне да припознава всеки човек като човек-време или човек-мисъл, както и да се доверява повече на чувствата, които са изпратени от Бога, за да инспектират мислите. И тогава, когато чувствата започнат да преобладават в нашия свят, ще настъпят времената на матриархата (тъй като жените са по-склонни към чувства!). Жените вече ще ухажват мъжете. Между другото, подобни симптоми като че ли са налице!
В онзи момент, докато пътувахме, още не знаех, че скоро ще направя първата в света трансплантация на очи, в основата на която ще залегнат, нека да са призрачните, нека да са хипотетичните и недоказуеми закони на времето (а именно бързото срастване на кръвоносните съдове), които толкова трудно ще обясня на колегите си. Те ми бяха подсказани от Огледалото на царя на смъртта Яма — мислещото огледало на времето.
— Хр-р-р-ус! — прозвуча в главата ми.
„На твърд сухар е налетял!“ — помислих си аз.
А ние пътувахме и пътувахме. И само понякога, събуждайки се от непоносимата болка, спирах колата и излизах навън — идваше ми да вия от болка.
А веднъж се облегнах на рамото на стоящия до мен Сергей и на висок глас заплаках.
— Боли ме, Сергей! Много ме боли! — задавих се в сълзите си.
Минаваше ден след ден. Ние пътувахме и пътувахме. А стомахът ме болеше и мръсотията излизаше от мен.
Понякога отварях очи, гледах през прозореца и виждах ту каменните надписи по склоновете, напомнящи за великите заклинания, ту правилните кръгове — свидетелствата на Шамбала, ту ступите — символи на пирамидите в Града на боговете. С болка в душата разбирах, че мисията на тибетците вече е изпълнена.
Скоро стигнахме до онова място, където платото започваше да се снижава. Дойде времето да се простим с Тибет.
Ние високопарно се прегръщахме, а на душата ни беше тъжно, защото не искахме да се разделяме с Тибет — люлката на човечеството.
Аз, разбира се, се усмихвах. А стомахът ме болеше, болеше, болеше… Но щом седнех в колата, веднага заспивах, без да обръщам внимание на болката. Включваше се защитната реакция на организма след преживяния стрес.
„Наистина ли се предадох, наистина ли остарях?“, помислих си. Спомних си за моя приятел, вече бившия президент на японската фирма „Ничиборен“ — Кондо-сан. Той говореше прекрасен руски, но понякога бъркаше отделни думи.
С него вървяхме веднъж по Манежния площад в Москва, порядъчно пийнали. Разбира се, говорехме за живота. Весело си говорехме. Помня, че го разпитвах как в Япония мъжете ухажват жените, като го помолих да наблегне на своя личен опит.
— Ти какво, Мулдашев-сан? — ококори се Кондо-сан. — Аз вече… вече съм остарял.
— Какво? — попитах аз.
— Вече съм остарял — повтори той, като сбърка „остарял“ с „поостарял“.
Помня, че ми стана мъчно. Ето и сега ми се струва, че аз вероятно също съм „остарял“, но кой знае…
Скоро се появиха населени места, в които спирахме, за да хапнем. Наблюдавах как Рафаел Юсупов пие чай, оценявайки с целия си вид качеството на напитката. Любувах се как Равил Мирхайдаров простодушно „смучи“ от гърлото на бутилката бира. Внимателно следях Сергей Селиверстов, който изпиваше всяка напитка на една-две глътки и веднага започваше да пише върху коленете си, опитвайки се вероятно да навакса пропуснатото в личния си дневник.
На границата с Непал спряхме и чакахме дълго. Започнахме да се притесняваме, че китайците няма да ни пуснат в Непал, откъдето ни предстоеше да излетим за Русия. Но скоро се появиха Лан-Вин-Е и Тату и ни предложиха да пийнем. Китайската водка беше ужасна и невероятно ароматна — струваше ми се, че миризмата й се е просмукала в нас.
И в този момент Лан-Вин-Е, вече пиян, запя на руски „Выходила на берег Катюша…“ И започна да си спомня годините, прекарани в Московския държавен университет, почти без акцент произнасяйки руските думи.
Ние всички се усмихвахме приветливо.
Когато пресякохме границата с Непал и автобусът ни докара до равнината, Селиверстов въздъхна:
— Ох! Колко е гъст въздухът! Ако си поема дълбоко въздух, може да ми се пръснат дробовете. Това не ви е Вечният континент!
В столицата на Непал беше горещо и влажно. Ходехме по шорти и понякога поглеждахме своите кльощави и натъртени крака. Стомахът ми с всеки изминал ден ме болеше все по-слабо. А аз гледах цивилизацията със съвсем други, малко чужди очи.