В обятията на Шамбала
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «В обятията на Шамбала». Краткое содержание книги:
Докато слушах захаросаните речи, аз се чувствах, разбира се, като пълен идиот. А да се чувстваш твърде дълго идиот, повярвайте ми, е трудно! Затова волю-неволю заспивах, но продължавах да „облагородявам“ със своя важен вид индийската общественост. В редките моменти, когато отварях очи и поглеждах към залата, забелязвах своите приятели Венер и Сергей, които с всички сили се опитваха да ми внушат, че не бива да спя и широко отваряха очите си, като понякога си помагаха с пръсти. Аз им кимах, изразявайки своето съгласие, но лицата им с широко отворените очи отново се размиваха в мъглата и се появяваха пак в същия вид, но вече насън.
А когато процедурата по представянето ми завършваше, неизвестно как веднага вирвах глава и създавах впечатлението, че у нас, в Русия, точно така е прието да слушаш. Въздишка на облекчение озаряваше лицата на Венер и Сергей.
Застанал на трибуната (с венеца, разбира се!) с микрофон в ръка, вече окончателно се пробуждах и без да бъркам английската реч с руската, бойко произнасях: „Ladies and gentlemens! Dear colleagues!“. Винаги съм завиждал на моя приятел Рафик Талгатович Нагматулин (доктор на медицинските науки, професор, заместник-директор в нашия център), който притежава способността да не заспива в президиума. Той може да бодърства с часове, без да се нуждае от фалшиви очила, на които са нарисувани широко отворени очи.
Рамото на Сергей ми се стори не съвсем удобно. В полудрямката започнах да се намествам и най-сетне намерих по-удобно — върху гърдите му.
— Ох — въздъхнах със задоволство.
А колата се движеше напред, тананикайки приспивната песничка на пътя. По-късно в ръмженето се появиха басови нотки и в ушите ми зазвуча прекрасен валс от следвоенните години:
В градската градина свири духовата музика, и на танцовата площадка няма свободни места…
В съня си видях московския парк „Соколники“, през който преди години се връщах от някаква изложба. Помня, че тогава долових музиката на духовия оркестър, изпълняващ „В городском саду“. И направо през зелената площ се насочих към него. Малко след това стигнах до заградената с мрежа танцова площадка, на която свиреше духовият оркестър, чиито оркестранти бяха само белокоси старци. Но те свиреха с такова вдъхновение, а вятърът разрошваше побелелите им коси.
На дансинга танцуваше само една двойка: старичък полковник в униформа въртеше старица в старомодна рокля и обувки с износени дебели токове.
Стоях и гледах.
Представях си войната, която са преживели нашите бащи и ми се стори, че те дори са воювали тържествено, защото думата родина винаги звучи тържествено. А този полковник, който не беше загубил осанката си на военен, така въртеше своето някогашно момиче, така го въртеше…
Прониза ме чувството за най-дълбока несправедливост, че хората стареят. Но разбирах, че Бог е решил да направи така. Нали злите хора, които са толкова много, нямат право да живеят твърде дълго и трябва да се пречистят на онзи свят. Само че те увличат в бездната на смъртта и другите — добрите, които — също както и злите — трябва да побелеят и да си спомнят онези години, когато е тържествувала младата любов. За да почувстват изведнъж в новия си живот, изправяйки се пред друг човек с различен облик, че той с нещо им е скъп и близък, без да разбират, че това е тяхната любов… любовта от онзи живот.
Стоях, несъзнателно стиснал телената мрежа на оградата. А валсът все още въртеше и въртеше прекрасната побеляла двойка.
„Смъртта не е страшна, страшна е раздялата! Колкото по-дълго живеят хората или колкото по-дълго дружат, толкова по-близки и скъпи си стават. Старите приятели не се сменят“, въртеше се в главата ми. Помня, че тогава пред погледа ми преминаха образите на моите стари приятели, с които животът ме беше разделил — някаква топла и добра енергия обгръщаше всеки от тях.