В обятията на Шамбала
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «В обятията на Шамбала». Краткое содержание книги:
— У-а! — нададе вой едното от тях.
Останалите замлъкнаха. Внезапно най-едрото — сигурно водачът им, изтича встрани, а след него се юрна и цялата глутница. Втресе ме. Определих посоката и тръгнах напред с опустошена душа. Беше се стъмнило. „Надвих смъртта, защото не се изплаших от нея“, помислих си уморено. Продължих да крача в тъмнината. Само понякога отстрани се чуваше гадният вой „У-у-у-у!“.
След малко видях светлината от фаровете. Тату и Лан-Вин-Е бяха включили фаровете! Лан-Вин-Е ме посрещна с възторжен вик.
— Мен, мен, мен.
Като стигнах до китаеца, го прегърнах. Той сърдечно се взря в очите ми. Тату го отмести и също ме прегърна. Лан-Вин-Е включи светлината вътре в колата, измъкна манерката и я протегна към мен заедно с чашката.
— Пен! — каза той.
Разбрах го и отпих яко направо от нея. После им върнах манерката. Те с удоволствие изгълтаха останалия спирт.
— Благодаря ви, момчета! — казах на руски. Те нищо не разбраха.
После стигнахме до лагера, като на няколко пъти бъркахме посоката. Сънените лица на нашите другари се подадоха от палатките. Сергей Селиверстов попита:
— Как си, шефе!? Ела да хапнеш, остана доста от кашата…
След като се събудих на сутринта, първо се измих и преоблякох. После се отдалечих встрани и седнах на тибетската земя. Тя беше студена, но уютна. „Смъртта все пак ме подмина!“, помислих си някак равнодушно. Лан-Вин-Е и Тату се приближиха към мен.
— Сред китайците няма страхливци — заяви Лан-Вин-Е.
— Една велика нация не може да се състои от страхливци — кимнах и аз. После се изправих и прошепнах: — Благодаря ти, добри Черни ангеле!
Вече можехме да потегляме за вкъщи.
На път за вкъщи
Събрахме си нещата и ги натоварихме в колата. Сергей Анатолиевич Селиверстов се забави край яка.
— Толкова се привързах към него, шефе, че ми е трудно да тръгна!
Животното триеше с муцуната си хлътналия му корем.
— Е, добре, стига сантименталности! Потегляме!
Качихме се в джипа и поехме по обратния път. Лан-Вин-Е беше много доволен — прибираше се вкъщи. Тату тъгуваше. Равил често и неуместно се смееше. Сергей, елегантно поглаждайки слепоочието си, гледаше непрекъснато към небето. А мен ме болеше стомахът, но не много силно.
Кайлас беше забулен в облаци. Не се виждаше. А толкова ми се искаше да му махна с ръка.
— Тату! Лан-Вин-Е! Хайде да отидем до подножието на планината, откъдето започва Градът на боговете. Ще заобиколим с около двайсет километра, но какво от това! — предложих аз.
Всички се съгласиха.
Стигнахме до подножието на планината и спряхме. „Като по поръчка“ падна мъгла и ни обгърна с бяла пелена.
Излязох от колата и тръгнах към планината. Равил пое след мен. По някое време коленичих и прокарах длан по каменистата повърхност. Тя ми се стори много-много близка. Погледнах нагоре и видях само бялата мъгла. След това сведох глава, сведох я пред Града на боговете. Равил ме е фотографирал точно тъй… в мъглата… с наведена глава.
Качихме се отново в колата и потеглихме. Моторът бучеше равномерно. Затворих очи и се унесох в дрямка. Не обръщах внимание на тъпата болка в стомаха.
— Ур-р-ур-р-ур-р — бучеше моторът.
А се спеше толкова сладко-сладко. Рамото на Сергей беше уютно, макар и твърдо. То сякаш обгръщаше главата ми от всички страни и ме приспиваше. И изведнъж сред грохота на мотора като че ли различих някакви звуци. Те се усилваха и скоро се превърнаха в мелодия, сякаш пееше Сергей.
Нани-нани-на, всички хора спят през нощта. Нани-нани-на, утре ще бъде ден отново. През деня се уморихме много, да кажем на всички: „Лека нощ“. Затваряй очички, нани-нани-на…
Навярно в съня си съм хлипал и дори съм подмокрил рамото на Сергей. Но аз спях, сладко спях, спях с чувството за изпълнен дълг, който, разбира се, си бях измислил сам. Без да зная защо, бях си измислил именно този мой дълг тук, в Тибет.
Насън си спомних една своя особеност — да заспивам, където ми падне. Присъни ми се примата от Уфимския драматичен театър — актрисата Тансулпан Бабичева, която веднъж ме покани на премиера, където играеше главната роля. Аз, разбира се, веднага заспах в креслото, похърквайки сладко. Спектакълът свърши и аз, свеж като краставичка, разпалено изразих възторга си играта й.
— О, колко противно ми беше, докато ти къртеше в креслото — каза ми тя тогава.
Но сега аз спях не „където ми падне“, а най-легално, опрян на рамото на Сергей. По-нататък в съня ми се прокрадна един индийски етюд от моето минало. През 1996 г. с Венер Гафаров и Сергей Селиверстов направихме хирургическа обиколка в няколко индийски градове, като я съчетахме с началото на нашата първа хималайска експедиция. Изнасяхме лекции пред местните очни лекари и правехме показни операции. Лекциите обаче винаги се съпровождаха от пищна церемония по моето представяне — настаняваха ме на отделен стол, задължително ме украсяваха с венец от силно ухаещи жълти цветя и на смесица от английски и хинди около 40 минути говореха за мен такива думи, че дори от откъслечните английски фрази можеше да се разбере, че неговото посещение (тоест моето) в този град трябва да се приема най-малкото като „светъл лъч в тъмното царство“. Такива са индийските традиции.