В обятията на Шамбала
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «В обятията на Шамбала». Краткое содержание книги:
Машинално пристъпих напред, въпреки че не ми се искаше да го правя. Рязка болка в стомаха ме прониза внезапно. Беше ужасна. Сгънат на две, повдигнах глава. Стори ми се, че едно от каменните изваяния ми рече:
— Махай се оттук!
Смених посоката. Все така прегънат, изминах няколко метра и спрях. Болката ме измъчваше. Останал без сили, паднах на земята и без да се стеснявам, заплаках. Плачех, въпреки че бях здрав мъж — майстор на спорта. Някак глупаво и нелепо запълзях на колене към водата. Разстоянието ми се стори дълго, макар да беше съвсем наблизо.
Най-сетне стигнах. По крайбрежните камъни допълзях до реката. Опитах се да се потопя напълно във водата, макар за целта да ми се наложи да разровя дъното с носа си. Започнах жадно да пия. Поглъщах тази кристалночиста и весела вода. Струваше ми се, че все не ми достига. Обзе ме неистовото желание да пия от кристалната й чистота.
Студената вода успокои болката. Но аз продължавах да лежа на брега и усещах как по главата ми се плискат вълни. От време на време обръщах главата си встрани и шляпах с буза по водата.
— Жив съм! — прошепнах.
Напих се с вода така, че нямаше място за повече. Вътре усещах само отглас от болката, но тя вече не ме измъчваше. Изправих се. Виеше ми се свят. Втрисаше ме от студ. Обърнах се, отново огледах вкаменените тела, после вдигнах глава нагоре и казах:
— Благодаря ти, мой добри Черни ангеле! Благодаря ти, че не ме пусна да продължа неразумно напред! Любопитството ми не струва толкова! А и аз не съм достоен…
После отново се обърнах към водата, приседнах, погалих я с длан и продумах:
— Благодаря ти, водичке, ти си съкровищница на чистотата! — полюшвайки се, преминах през реката и поех по обратния път.
Трябваше да измина още около десетина километра до колата. Залитах от слабост и се тресях от студ. Така минах няколко метра. После внезапно се обърнах, погледнах небето над вкаменените тела, усмихнах се и най-детински извиках:
— Довиждане, добри Черни ангеле!
Следвах посоката по компаса. Главата ми се въртеше и ме отклоняваше от правилния път. Понякога тръсках глава, като се опитвах да се съсредоточа, но напразно — вървях на зигзаг. Не изпитвах силна болка. Чувствах се обаче изтощен. Омекналите ми крака едва се подчиняваха.
— Хайде, хайде, Мулдашев, давай напред! — повтарях си, като си заповядвах да вървя. — Жив си! Давай, давай!
Упорито привел глава, крачех напред.
— Върви по-бързо, по-бързо! Скоро ще се стъмни — повтарях си неведнъж и дваж. Започна да се свечерява. Оставаха ми още пет километра. Не бях сигурен, че вървя точно по пътя. А трябваше да намеря мястото, където ме чакаха Тату и Лан-Вин-Е. Длъжен бях да изляза точно там. Имах опит в ориентирането с компас, но сега ми се виеше свят и изобщо не можех да се съсредоточа.
Внезапно ми стана страшно. Спрях се. Стори ми се, че чувам някакви звуци.
— У-у-у-у! — разнесе се в далечината.
— Кучета! Диви кучета! — продумах тихо. — Смъртта ме преследва!
— У-у-у-у-у! — разнесе се в отговор, но вече по-близо. Скоро видях кучетата. Те пъргаво пресякоха пътя ми и спряха встрани, оглеждайки ме с любопитство. Бяха пет.
— Смъртта ме преследва! — прошепнах пак.
Приведох се и тръгнах право срещу кучетата, като се отклоних от правилната посока.
— За кой ли път смъртта ме преследва! И сега няма да ме победиш! Няма да ти се дам! Няма да ти се дам! — твърдях заинатен. — Хайде се бием! Хей, кучета, елате насам! Нападайте! Да видим кой е по-силният!
Кучетата изглежда се стреснаха, че не се страхувам от тях. Разтичаха се наоколо и дори се разделиха на две групи. Най-важното беше да не се страхувам! Страхът привлича смъртта! Едното от тях зави на висок глас. Останалите му отговориха в хор. После се скупчиха и внезапно се хвърлиха срещу мен. За миг загубих самообладание, но бързо измъкнах ножа и тръгнах срещу тях. Те не ме плашеха, защото не се страхувах от смъртта. Просто исках да си премеря силите с изчадията на дявола, та да видим кой ще излезе победител. Жадувах този бой! Не изпитвах никакъв страх. Само жажда да се бия.
На трийсет-четирийсет метра от мен кучетата спряха и започнаха да ръмжат.
— Р-р-р-р-р — започнах да ги дразня, като продължих да вървя към тях.