В обятията на Шамбала
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «В обятията на Шамбала». Краткое содержание книги:
Почувствах, че се смъквам от гърдите на Селиверстов.
— Спи! Спи! — каза той.
Много ми се спеше, много. Разбирах, че сънят е естествена защитна реакция, появила се след стреса, който преживяхме в Града на боговете, където животът и смъртта са слети в едно.
Усещах, че съм жив, тъй като парещата болка в стомаха не стихваше. Сигурно съм се изцапал там, на „мястото“, където трябва да си друг… по-чист… значително по-чист!
Разбирах, че с болката от мен излиза цялата мръсотия на баналния живот, с която толкова сме свикнали и която смятаме за нормална. А толкова исках да видя искрящите очи на всички хора. Но знаех, че човешките очи искрят много рядко… засега.
Болката се усили. Помолих да спрат колата и слязох.
Отдалечих се на няколко метра по пясъчния хълм и застанах полуизправен. Безнадеждно си помислих: „Къде да отида! Трябва да търпя! Затова пък мръсотията ще излезе с болката! Ако хората не боледуваха, съвсем биха се самозабравили. В свръх помийна яма щяхме да живеем! Нека да е жестоко, но хората трябва да боледуват, да понасят болка, защото тя е отзвук от мръсотията, от която се освобождава душата. И нека да боли. Да, нека боли — колкото по-силно, толкова по-чист ще станеш!“
От тези мисли сякаш ми стана по-леко. Изведнъж трепнах — ами ако съвсем силно ме „пречистят“, как ще живея в нашия свят?
И си казах: „Оптимистите решават всичко в този живот. А вечно недоволните песимисти, които красиво поклащат глави, наслаждавайки се на отрицателните страни в живота, те само дърпат обществото надолу, като се примиряват с мръсотията. Човек не бива да мърмори! И независимо от всичко, макар и за миг, трябва да съумее да се отрече от «мръсния живот», да погледне света с детски очи и да види например в същия човек, в когото съзира потенциален предател, светъл и чист човек, дори и ако това не е така. Наслаждението от мръсните закони само те въвлича в мръсотията!
А оптимистите, тези нелепи оптимисти, критикувани и поучавани от всезнайковците-песимисти, но имащи смелостта по детски розово да гледат на живота, решават всичко в него, защото го виждат в бъдещето, розовото бъдеще, по-доброто бъдеще, прекрасното бъдеще — онова бъдеще, което е нарисувал за всички нас Бог — най-великият оптимист. Без този божествен оптимизъм нямаше да ни има и нас — хората. Именно историческите песимисти ни завлякоха в бездната на световните катастрофи и потопи, защото те се ровеха, разсъдливо се ровеха в «мръсното бельо». А бельото винаги трябва да бъде изпрано и чисто като… детските очи.
Колко оптимизъм са притежавали хората от Шамбала, за да построят Града на боговете и отново да пресъздадат човечеството. Само розовите мисли са им помагали да вършат велики дела и да ги правят не заради себе си, а заради нас — неразумните, така че на планетата Земя човешки глас да произнесе думите: «Обичам ви!»“
Върнах се при колата. Отново потеглихме. Планините и хълмовете на Вечния континент плуваха покрай нас.
Болката ми се поуспокои. Най-неочаквано установих, че съм доволен. От това, че на нас, обикновените руски мъже, ни се удаде да прекараме известно време в призрачните и прекрасни обятия на Шамбала. Че успяхме да видим невероятния и необикновен град! Още не знаех, че разгадаването на предназначението му ще се проточи през годините, но вече усещах, че загадката е грандиозна.
От време на време заспивах и намествах главата си — ту на рамото, ту на гърдите на Сергей Селиверстов. Неговите биополета намаляваха болката — хубавите и добри биополета на моя приятел. Сергей Анатолиевич понякога пъшкаше, като се стараеше да не мърда, за да не ме събуди, а ако се налагаше да се обърне, правеше го тихо и уютно. Понякога отпиваше от плоското шише, но не издаваше традиционните възклицания „О-ох! Добре ми дойде!“ и нито веднъж не капна от живителната напитка върху плешивата ми глава. Само звуците „хрус-хрус“ издаваха, че Сергей Анатолиевич си хапва сухар.
Още веднъж наместих главата си върху триизмерното рамо на Сергей и изведнъж почувствах, че ние, триизмерните хора, не уважаващи кой знае колко самите себе си; все пак ще променим нашия скучен и мрачен свят и ще го направим такъв, че и в него, в този захвърлен на ниските нива свят, някога да се появят чудеса — онези невероятни чудеса, най-голямото от които е чистата душа. И тогава (кой знае!?), може би и в нашия, вече не враждебен, а весел свят, ще засияе чудодейната сила на петте елемента — силата, която е създала нас самите като съставна част от Вселената.