В обятията на Шамбала
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «В обятията на Шамбала». Краткое содержание книги:
Когато Тату преведе думите ми, Лан-Вин-Е закима с глава и почти прошепна:
— Няма да ни стигне бензинът…
— Никога не съм мислил, че представител на великата китайска нация може да бъде страхливец — прошепнах разпалено. — Тату, преведи!
Лан-Вин-Е почервеня като рак. Сви юмруци и стана. Аз също се изправих. Тик изкриви ъгълчето на устните му. Гледах го право в очите. Наведох се, повдигнах манерката със спирт, налях солидна доза в чашата и я подадох на Лан-Вин-Е. Той отблъсна ръката ми. Отпих от спирта. После долях и отново протегнах чашата на Лан-Вин-Е. Той отново отказа. Аз отпих.
Настъпи гробна тишина.
За трети път налях спирт в чашата и я протегнах на Лан-Вин-Е. Той я пое.
— Утре ще тръгнем по-рано. Вие с Тату ще останете на разстояние десет-двайсет километра от Мястото на гладния дявол, нататък ще продължа пеша. Сам. Вие ще ме чакате — казах аз с леден тон, който не търпеше никакви възражения.
Лан-Вин-Е продължаваше да държи чашата. Сипах и на него, и на себе си, и на Тату. Пръв вдигнах чашата си. След мен пи Тату, а после и Лан-Вин-Е. След това хапнахме китайска супичка. Вкусна беше. През нощта спах добре. Не ме болеше стомахът.
Сутринта Лан-Вин-Е обърна особено внимание на резервоара за бензин, след което огледа колата. Тримата се качихме и поехме. Бавно се придвижихме по безлюдната местност, като преодолявахме хълм след хълм. Скоро тя започна да се снишава и по вида й разбрах, че след десетина километра ще се озовем близо до реката.
Още на първото възвишение спрях колата, слязох, извадих бинокъла и погледнах напред. Сърцето ми се разтуптя. Точно на отсрещния бряг видях скалите, за които спомена монахът Тленнурпу.
— Ето го Мястото на гладния дявол! — прошепнах. — Намерих го! Най-сетне го намерих!
Помолих Тату и Лан-Вин-Е да слязат.
— Омагьосаното място е там — посочих с ръка. — Чакайте ме тук. Трябва да измина десетина километра натам и още толкова обратно. Когато се стъмни, включете фаровете. Ако не се върна, изчакайте още един ден, но не ме търсете.
Порових в раницата, извадих манерката със спирта и я им подадох.
— Пийте за мое здраве! И без друго няма какво да правите!
Пак порових в раницата, измъкнах фотоапарата и помолих Тату да ме снима. Тату изпълни молбата ми.
— Вземи поне фотоапарата! — подвикна ми той.
— Остави! — извиках в отговор.
Възвишение след възвишение, низина след низина, преодолявах разстоянието до Мястото на гладния дявол, сверявайки посоката по компаса. Понякога присядах, за да си почина. Все пак се намирах на височина не по-малко от 4600 метра.
Скоро наближих реката. Скалите, бележещи омагьосаното мястото, ставаха все по-различими. Продължавах напред. „Дано не се изцапам твърде много! — мислех си аз. — Как обаче да намеря баланса между любопитството и указанията на монаха? Да вярвам ли в Черния ангел, или не? Дали там не бяха останали доказателства за съществуването на древния тибетски Вавилон, където се е «пръкнал» земният човек? Дали точно там се намира отломъкът от камъка Шантамани?“
Никога не съм се смятал за страхливец. Експедициите ме бяха научили да преодолявам страха си. Нещо повече — притежавам качество, което в никакъв случай не може да се определи като възвишено или интелигентно. Побойник съм. Разбирам, че да се биеш, е лошо, но на мен наистина ми харесва. При това почти винаги аз съм този, който се заяжда и пръв налита. Постигам ефекта на изненадата — именит професор, а пък се бие! Това обикновено ми осигурява победата. Понеже все пак съм интелигентен човек, никога не удрям противника си с юмрук по лицето. Само го блъскам с длан в гърдите, след което той най-често пада. Притиснат до земята, вижда над себе си „нравоучителното“ лице на професора. Е, вярно е, че понякога хващам съперника за реверите и го пронизвам с поглед. Дълбоко в душата си осъзнавам, че биологически съм преди всичко самец. Усещам го, дори когато наоколо няма никакви самки.
Най-често се сбивам по време на риболов. Воювам с бракониерите за „своята територия“. Инстинктът, който съществува при вълците, елените и дори може би при червеите, е дълбоко вкоренен и при мен, сякаш за да потвърди дарвиновата теория за произхода на човека. Основното, заради което хората влизат в двубой, е желанието да накараш другия да те уважава. Понякога си мисля дали подобно уважение си заслужава средствата.