Границата

чудеса на ръцете ми, или ще ми го подържиш?

Спряха на отбивка с гледка към гората отдолу и един по един всички огледаха

останките на катастрофиралия военен самолет, проснат сред изгорелите дървета.

Следващата светкавица се стовари абсурдно близо и този път Джеферсън трепна.

Времето се беше побъркало там, горе, в планините. Много се стараеше да не мисли

за Реджина или хората от Мравешката ферма. Не можеше да им помогне с нищо.

Най-вероятно вече всички бяха мъртви, изхвърлени в космоса или лишени от защита

насред пустошта. Кой ли вариант беше по-милостив? Щеше му се да има възможност

да оправи нещата с Реджина, да я накара да разбере, че от специален човек като него,

така надарен в определени области, не може да се очаква да живее нормален живот и

да се подчинява на нормите на общество от тъпи овце. Не, той трябваше да остави

своя знак и да взима каквото и когато му е нужно - такъв си е по рождение, а кой

може да промени съдбата си?

Но... за Реджина също беше прекалено късно. Каза си, че може би най- подходящ

беше всъщност онзи ден, когато тя за малко да го застреля в тила. В такъв случай

сега нямаше да се намира тук - не и в автобуса насред прииждащата буря, с

проклетата сърбяща брада и извънземното хлапе, хукнало един Господ знае накъде.

Надяваше се Реджина да е умряла бързо. Биваше я, просто не можеше да признае, че

даровете, които са му дадени, трябва да се използват. Надяваше се, че е загинала

намясто при изхвърлянето в безвъздушното пространство, защото по свой начин я

обичаше. Не беше сигурен дали изобщо някога ще се разплаче заради смъртта й, а и

не беше толкова трогнат, че да умува много върху това - в крайна сметка тя, също

като Бърт Раткоф, беше мъртва и на много по-добро място, а той все още бе затънал в

лайна до ушите.

Тук дъги няма, народе, дори след най- силния дъжд. Давайте нататък... няма

нищо за гледане.

Седнал на няколко реда зад Джеферсън Джерико, Итън усети как се унася. Все

едно се превръщаше в зрител на собствения си живот. Знаеше, че говорът му се

променя и че вече нито звучи, нито мисли като земно дете. Всъщност вероятно не се

бе държал така още от самото начало. Сега обаче ситуацията ставаше наистина

странна, понеже той знаеше, че е в ход Голямата промяна, с нищо не можеше да я

отклони и тя беше за добро, но... Голямата промяна беше и негова смъртна присъда -

краят на момчето, което се бе нарекло Итън Гейнс, и когато извънземното -

миротворецът - приключеше с поставената задача, Итън Гейнс щеше да бъде мъртъв.

Под блясъка на светкавиците и тътена на гръмотевиците Итън се постара с все сили

да се съсредоточи върху онзи ден в гимназия „Д’Ивлин“ - трети април, утрото на

първите свръхзвукови тътени, отбелязали пристигането на горгоните, когато той

очакваше да излезе с макета си пред целия клас и да изнесе презентацията си...