Границата

измираща раса, но преди всичко то се интересуваше от дълга си. Това беше

едновременно основата и целта на съществуването му, толкова ясно представена, все

едно извънземното седеше до момчето и му разправяше всичко това - безплодността

на войните бе всеизвестен факт, но онези, които превръщаха в свой Бог властта, не

искаха да го приемат. Гордостта, арогантността и глупостта не бяха най- лошите

черти само на човечеството, а се ширеха сред галактиките и бяха цената, която

плащаш, за да ти се кланят всички други раси и да те смятат за висшестоящ, или

просто за утоляване на апетита да покоряваш и побеждаваш. Итън усещаше тъгата и

мъката в онова, което минаваше за сърце и ум на извънземния - сега превръщащи се

и в негови ум и сърце - защото той знаеше, че води загубена битка. И все пак тук,

точно тук, на границата - на този млад свят, който може и да не означаваше кой знае

какво за разгърналата се галактика, по-стара от самото време - трябваше да бъде

оказан отпор и с това да се прати вест на всички военачалници сега и занапред,

тръгнали да събират войници, оръжия и кораби, с които да посеят разруха и

нещастие.

Това послание сигурно щеше да остане безплодно, но дългът на съществото бе да

го чуят: Аз съм пазителят на този сектор. Остарял съм още преди

цивилизацията ви да пусне корени в блатото или да бъде създадена от машина.

Ако отхвърлите мира и настоявате да пиете до насита от извора на ужаса,