Трескави сънища

— Пендъргаст – каза внезапно Лора, – има нещо, което не разбирам.

— И какво е то?

— Цялата тази работа е лудост. Искам да кажа, прострелването на Вини, опитът да ме убият. Убийството на Бласт и на един господ знае кого другиго. От много време съм ченге и знам – наистина го знам, – че има по-лесен начин да се правят тия неща. Това е прекалено крайно. Историята е с дванайсетгодишна давност. Като се опитват да убият ченгета, те привличат повече внимание към себе си – а не обратното.

— Права сте – съгласи се Пендъргаст. – Крайно е. Винсънт изказа подобно твърдение за лъва. Което загатва за нещо голямо. И аз го намирам за доста показателно… а вие?

Той паркира на малък паркинг нагоре по улицата. Те излязоха на свирепото слънце и се огледаха. Група мърляво облечени мъже се мотаеха около хелингите за лодки и всички се обърнаха и ги изгледаха изпитателно. Хейуърд усети остро впечатлението, което Ролсът беше направил, и отново се зачуди на Пендъргастовата настоятелност да шофира такава кола при разследванията си. От друга страна, нямаше смисъл да идват с две коли тук, а тя бе оставила наетия си автомобил в болницата.

Пендъргаст закопча черния си костюм и се огледа, хладен както винаги.

— Ще се спуснем ли долу до хелингите да побъбрим с онези джентълмени?

Хейуърд сви рамене.

— Не ми изглеждат много словоохотливи.

— Словоохотливи – не. Но може би откровени. – Пендъргаст тръгна по улицата, движеше се бързо. Мъжете ги гледаха с присвити очи как се приближават.

— Добър ден, господа – произнесе Пендъргаст с най-медения си, първокласен нюорлиънски акцент, покланяйки се леко.

Тишина. Страховете на Хейуърд се засилиха. Това изглеждаше възможно най-лошият начин да се получи информация. Враждебността беше толкова плътна, че можеше направо да се реже с нож.

— Колежката ми и аз сме тук за разглеждане на забележителностите. Любители сме на птици.

— Птици – повтори един от мъжете. Той се обърна и го каза отново на групата. – Птици.

Тълпата се разсмя.

Хейуърд примига. Това беше пълен провал. Тя улови движение с ъгълчето на окото си и погледна натам. Друга група хора излизаше мълчаливо от една подобна на хамбар сграда върху креозотни пилони, непосредствено до доковете. Написана на ръка табелка оповестяваше, че това е „Тайни’с Бейт енд Бар“.

Един необикновено дебел мъж застана последен на изхода. Подобната му на куршум глава беше обръсната, а той носеше потник, разтегнат до предела си от огромен търбух; ръцете му висяха като пушена шунка и – благодарение на слънцето – бяха със същия цвят. Той си проправи път през тълпата и се насочи право към дока, както изглежда упълномощената фигура в групата, спирайки точно пред Пендъргаст.

— С кого имам честта? – попита Пендъргаст.