Без свидетели [bg]

– Не, Дъг, няма проблем. – За втори път тя сложи ръка върху моята. – Просто не знам как да ти отговоря. – Ан погледна към бара. – А ти какво виждаш в него? – попита тя накрая.

– Какво искаш да кажеш?

– Е, очевидно е, че си залитнал по него точно колкото и аз.

– Моля? Я, стига. – Наблюдавах как прокарва език по блестящите си зъби. – Ан – продължих. – Мога да те уверя, че нямам особено желание да се съблека гол пред Дан Морган в апартамента ми.

– Нямах предвид това – отвърна тя, обръщайки се към мен – и мисля, че го знаеш. Ще те попитам пак. Какво виждаш в него?

– Не съм сигурен – отговорих. – От една страна, той ме отблъсква. Споменавал ли съм, че някога бях офицер във флота, Ан?

Тя кимна.

– А сега рапортувам на ветеран от морската пехота. По дяволите, мразя ужасната му татуировка. Но въпреки всичко чувствам нещо – не знам как да го определя, – може би някакъв вид предизвикателство. Вероятно се дължи на факта, че той изглежда толкова твърд, но същевременно се държи добре с другите. – Поех си въздух. – Той е от хората, с които искаш да отидеш в някой наистина долнопробен бар. Морган притежава тази енергия. Често ми се струва, че е на път да избухне, но в следващия миг прави нещо много мило. Както когато ме остави да разпитам Джоана Барнс.

Ан се замисли над думите ми. Отпи глътка от бирата си и кимна.

– Дан е изключително добър човек. Той наистина мисли за другите.

– Когато го срещнах за пръв път, говореше със свой възрастен клиент, някакъв индианец на име Хорас Ападака, който тъкмо се беше изпърдял във фоайето на кантората. Бяха тръгнали за съда и старият човек беше адски уплашен. Дан го прегърна и се опита да го успокои. Тогава го харесах.