Без свидетели [bg]

57

Отправих се към бар „Дюрантс“. Самият Джак Дюрант седеше вътре с една пищна мадама на около петдесет и пет, с гарвановочерна коса и тежък слой грим. Тя се бе притиснала в него.

– Налей питие на господина! – извика собственикът на бармана през гъстия дим и глъчката. – И още едно за дамата.

Взех бърбъна и вдигнах ниската чаша към домакина.

– Трябваше да построя мястото! – изкрещя той. – Изритаха ме от всички други ресторанти във Финикс. Знаеше ли това, скъпа?

– Мисля, че си го споменавал, Джак – потвърди гостенката му.

След известно време мистър Дюрант и дамата се усамотиха в едно сепаре в задната част на заведението, а аз седнах на висок стол на бара. Отпих от бърбъна и си помислих как Ферис Едингтън и снаха му са си говорили в недовършената стая, необезпокоявани от надзирателката. Представих си как той я е посещавал всяка нощ. В съзнанието ми изплуваха контурите на едрото му, изправено тяло, което слиза по обвитата в сенки рампа и изчезва в мрака пред входа.

Докато седях на бара в „Дюрантс“, пиейки бърбън и размишлявайки над тези неща, за пръв път осъзнах, че страдам от късогледство и се налага да сложа очила. Входната врата се отвори и в заведението влезе жена. Беше сама. Успях да различа, че е висока, стройна и елегантно облечена, но не я видях толкова добре, че да разпозная лицето ѝ. Тя се насочи към моя край на бара. Като наближи, разбрах, че е Ан Хейстингс.

– Какво правиш тук? – попита тя и сложи ръката си върху моята.

– Отбих се, за да изпия едно – отвърнах. – А ти?

– Омръзна ми да гледам телевизия.

– Ти гледаш телевизия? Не предполагах – казах.

– Ето, виждаш ли – отвърна тя. – Правя го.

Барманът дойде и тя си поръча кутийка „Коорс“. Когато я донесе, Ан надигна бирата и каза:

– Да пием за по-щастливи дни. Струва ми се, че не са били толкова отдавна.

– Искам да те поканя на вечеря.

– Това е най-милото нещо, което са ми казвали от две седмици насам.

– Не съм те виждал точно толкова време.

– Избягвах те.

– Защо? – попитах.

– Не знам.

– Къде е Морган?

Тя си пое дълбоко въздух.

– Нямам представа. – Ан ме погледна в очите и въздъхна. – Не иска да ме вижда.

– Защо?

– Мисля, че го карам да се чувства зле заради някои неща, които е направил в живота си.

– Той не иска да вижда и мен – казах. – Поне през повечето време. Мисля, че е поради същите причини.

– Нали нямаш предвид нещата, които е правил с мен?

– Не. По-скоро онези, които е правил с Рита Едингтън.

– О! – възкликна тя, очевидно облекчена, и отново надигна бирата си. – Да. Чух, че делото се е обърнало. Мислих за това.

– И какво измисли? – попитах.

– Демоните на Морган са по петите му.

Разсмях се.

– И така може да се каже.

Тя се обърна и погледна към другия край на бара, а аз разбърках питието си, наблюдавайки почти съвършения ѝ профил.

– Мога ли да те попитам нещо, Ан?

– Да.

– Какво виждаш в него? В Морган. – Тя извърна глава и ме изгледа продължително. Залюлях се на стола. – Извинявай – казах. – Това не е моя работа. Не си длъжна да…