Мечокът и Славеят
- Автор: Арден Кэтрин
- Серия: Winternight #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Мечокът и Славеят». Краткое содержание книги:
След като майката на Василиса умира, баща ѝ отива в Москва и се връща с нова съпруга. Тя ненавижда селските порядки и забранява почитането на духовете. Всички смирено се съгласяват, но Василиса е ужасена, защото усеща, че това ще донесе само нещастия.
И се оказва права – реколтите загиват, зли същества от гората започват да се приближават и нещастие се настанява в селото. През това време мащехата на Василиса става все по-сурова с нея.
Опасността приближава и Василиса трябва да се противопостави дори на близките си, като призове опасни дарби, които дълго е потискала. Възможно ли е най-страшните приказки на бавачката всъщност да се окажат реалност?
> *Красива зимна история, пълна с магия, чудовища и опасностите от това да пораснеш.
> * * **Наоми Новик***
> *Завладяващ и лиричен, дебютният роман на Катрин Арден докосва сърцата и ускорява пулса. Очаквам с нетърпение следващата нейна книга.*
> ***Тери Брукс***
> *Прекрасно построен разказ за семейството и суровите чудатости на необятната зимна магия.
> * * **Робин Хоб***
- Васочка! - нададе вик тя. - Ти се върна. Толкова ме беше страх.
Тя обви ръце около Вася и Вася погали косата й. Ирина се отдръпна.
- Но къде е мама? - попита тя. - Не беше в леглото, макар че
обикновено спи толкова дълго. Мислех, че е в кухнята.
Вася сякаш усети студени пръсти да докосват врата й, макар да не
беше сигурна защо.
- Може би е в църквата, пиленце - предположи тя. - Ще отида да видя.
Междувременно ти донесох малко цветя.
Ирина грабна цветята и ги притисна към устните си.
- Толкова скоро. Да не би вече да е пролет, Васочка?
- Не - отвърна Вася. - Те са само обещание за пролетта. Пази ги
скрити. Трябва да отида да намеря майка ти.
В църквата нямаше никой друг, освен отец Константин. Вася
стъпваше безшумно в тишината. Иконите сякаш се взираха в нея.
- Ти - уморено каза Константин. - Той изпълни обещанието си.
Свещеникът не извърна поглед от иконите.
Вася го заобиколи и застана между него и иконостаса.
В хлътналите му очи гореше слаб пламък.
- Дадох всичко за теб, Василиса Петровна.
- Не всичко - възрази Вася. - Тъй като очевидно гордостта ви е
непокътната, както и илюзиите ви. Къде е мащехата ми, батюшка?
- Не, наистина дадох всичко - настоя Константин. Гласът му стана по-силен. Той сякаш говореше въпреки желанието си. - Мислех, че
гласът е на Бог, но не беше така. И останах сам с греха си - да те
искам. Слушах дявола, за да те махна от себе си. Сега никога повече
няма да съм чист.
- Батюшка, какъв е този дявол? - попита Вася.
- Гласът в мрака - отвърна Константин. - Онзи, който докарва бурите.
Сянката върху снега. Но той ми каза...
Константин закри лицето си с ръце. Раменете му се разтърсиха.
Вася коленичи и свали ръцете от лицето му:
- Батюшка, къде е Ана Ивановна?
- В гората - отвърна Константин. Той гледаше лицето й като
хипнотизиран, подобно на Альоша. Вася се зачуди какво ли беше
променила в нея къщата в гората. - Със сянката. Това е цената за
греховете ми.
- Батюшка - много предпазливо го попита Вася, - в тази гора имаше ли
голям, черен и разкривен дъб?
- Разбира се, познаваш това място - каза Константин. - То е
свърталище на демони.
В този момент той се стресна. Лицето на Вася беше изгубило
напълно цвета си.
- Какво има, момиче? - попита я той с нотка от предишното си
високомерие в гласа. - Не можеш да скърбиш за тази смахната
старица. Тя би предпочела да си мъртва.
Но Вася вече тичаше към къщата. Вратата се тръшна зад гърба й.
Беше си спомнила как мащехата й зяпаше домовоя и очите й щяха
да изхвръкнат.
Той най-много желае животите на онези, които могат да го виждат.
Мечокът имаше своята вещица и вече беше призори.
Тя сложи два пръста в устата си и изсвири пронизително.
От комините вече струеше дим. Изсвирването й прониза утрото като
стрелите на нашествениците и хората наизскачаха от домовете си.
- Вася! - чу тя гласове. - Василиса Петровна!
Но всички замлъкнаха, задното Соловей беше прескочил оградата.
Той препусна в галоп към Вася и не забави крачка, когато тя скочи на
гърба му. Чуха се викове на удивление.
Конят се плъзна и спря на двора. От конюшнята се разнесе
цвиленето на другите коне. Альоша изтича от къщата с гол меч в ръка.
На вратата, зад него, трепереща се колебаеше Ирина. Те спряха и
зяпнаха Соловей.
- Льошка, ела с мен - извика Вася. - Веднага! Няма време.
Альоша погледна сестра си и червеникавокафявия жребец. После
погледна към Ирина и хората.
- Ще носиш ли и него? - Вася попита Соловей.
- Да - отвърна конят. - Ако поискаш това от мен. Но къде отиваме, Вася?
- При дъба. На поляната на Мечока - каза Вася. - Препускай с всичката
бързина, на която си способен.
Без да каже и дума, Альоша се метна зад гърба й.
Соловей изправи глава като жребец, надушил битка. Но каза:
- Не можеш да се справиш сама. Морозко е далеч. Каза, че трябва да чака до средата на
зимата.
- Не мога ли? - отвърна Вася. - Аз ще го направя. Побързай!
***
Ана Ивановна беше останала без глас. Гласните струни и мускулите
на гърлото й бяха изтръгнати и скъсани. Въпреки това тя опитваше да
крещи, макар че от устните й излизаше само немощен стържещ звук.
Едноокият мъж седеше до мястото, където тя лежеше върху земята, и
се усмихваше.
- О, красавице моя - рече той. - Пищи отново. Това е прекрасно.