Мечокът и Славеят
- Автор: Арден Кэтрин
- Серия: Winternight #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Мечокът и Славеят». Краткое содержание книги:
След като майката на Василиса умира, баща ѝ отива в Москва и се връща с нова съпруга. Тя ненавижда селските порядки и забранява почитането на духовете. Всички смирено се съгласяват, но Василиса е ужасена, защото усеща, че това ще донесе само нещастия.
И се оказва права – реколтите загиват, зли същества от гората започват да се приближават и нещастие се настанява в селото. През това време мащехата на Василиса става все по-сурова с нея.
Опасността приближава и Василиса трябва да се противопостави дори на близките си, като призове опасни дарби, които дълго е потискала. Възможно ли е най-страшните приказки на бавачката всъщност да се окажат реалност?
> *Красива зимна история, пълна с магия, чудовища и опасностите от това да пораснеш.
> * * **Наоми Новик***
> *Завладяващ и лиричен, дебютният роман на Катрин Арден докосва сърцата и ускорява пулса. Очаквам с нетърпение следващата нейна книга.*
> ***Тери Брукс***
> *Прекрасно построен разказ за семейството и суровите чудатости на необятната зимна магия.
> * * **Робин Хоб***
- Времето се затопля - отвърна Константин, чувствайки се уморен, отвратен и уверен. - Хайде, Ана.
Тя обви ръка около неговата. Докосването й беше като на дете. На
светлината на зората той можеше да види черните дупки между зъбите
й. Константин я дръпна по-близо до дървото с неговия килим от
ненавременни кокичета. Все по-близо и по-близо.
И внезапно се озоваха на поляна, която никой от двамата никога не
беше виждал. Дъбът се издигаше самотен в средата, а белите цветя се
бяха скупчили около древните му стърчащи корени. Небето беше бяло.
Земята бе покрита с киша, която се превръщаше в кал.
- Добра работа - каза гласът.
Той сякаш идваше от въздуха, от водата. Ана нададе сподавен писък.
Константин видя една сянка върху снега, която се беше разраснала
чудовищно голяма, дълга и разкривена - най-черната сянка, която
някога беше виждал. Но Ана не гледаше сянката, а празното
пространство зад нея. Тя посочи с треперещ пръст и изпищя.
Продължи да пищи отново и отново.
Константин погледна там, където гледаше Ана, но не видя нищо.
Сянката сякаш се протегна и потрепери като куче, погалено от
стопанина си. Писъците на Ана разцепиха празния въздух. Светлината
беше матова и слаба.
- Добра работа, слуга мой - повтори сянката. - Тя е всичко, което бих
могъл да пожелая. Може да ме вижда и е уплашена. Пищи, ведма, пищи.
Константин се почувства празен отвътре и странно спокоен. Той
избута Ана далеч от себе си, макар че тя размахваше ръце и драскаше.
Ноктите й се забиваха в неговата облечена във вълна ръка.
- Сега изпълни обещанието си - каза Константин. - Остави ме на мира.
Върни момичето.
Сянката застина неподвижно, като глиган, доловил далечните
стъпки на ловеца.
- Прибери се у дома, божи човече - отвърна тя. - Прибери се и чакай. Момичето ще дойде при
теб. Кълна се.
Ужасените писъци на Ана станаха още по-оглушителни. Тя се
хвърли на земята и започна да целува краката на свещеника, обвила
ръце около него.
- Батюшка - умоляваше го тя. - Батюшка! Моля те... недей. Не ме
оставяй, умолявам те. Умолявам те! Това е дявол. Това е дяволът!
Константин беше изпълнен с уморено отвращение.
- Много добре - обърна се той към сянката.
Отблъсна Ана настрани:
- Съветвам те да се молиш.
Риданията й станаха още по-силни.
- Тръгвам - каза Константин на сянката. - Ще чакам. Не се отричай от
думата си.
***27***
ЗИМНИЯТ МЕЧОК
Вася се върна в Лесная Земля при първите лъчи на ясната зимна зора.
Соловей я отнесе до онази част от оградата, която беше най-близо до
къщата. Когато се изправи върху гърба му, тя успя да стигне до върха
на стената от колове.
- Ще те чакам, Вася - каза жребецът. - Ако се нуждаеш от мен, трябва само да ме
повикаш.
Вася сложи ръка върху врата му. След това прескочи оградата и
падна в снега.
Откри Альоша сам в зимната кухня да крачи напред-назад
въоръжен, увит в наметало и с ботуши на краката. Той я видя и се
закова на място. Братът и сестрата се гледаха втренчено.
После Альоша направи две крачки, сграбчи я и я придърпа към себе
си.
- За бога, Вася, уплаши ме - каза той с уста, заровена в косата й. -
Мислех, че си мъртва. Проклети да са и Ана Ивановна, и упирите -
мислех да отида да те търся. Какво се случи? Ти... дори не изглежда
да ти е студено. - Той я отдалечи малко от себе си. - Изглеждаш
различна.
Вася си спомни за къщата в гората, хубавата храна, почивката и
топлината. Спомни си за безкрайната езда в снега и за Морозко, за
начина, по който я гледаше вечерта през огъня.
- Може би съм различна. - Тя хвърли цветята.
Альоша зяпна.
- Къде? - запелтечи той. - Как?
Вася се усмихна криво.
- Подарък са - отвърна тя.
Альоша протегна ръка и докосна едно крехко стъбълце.
- Няма да свърши работа, Вася - каза той, когато дойде на себе си. -
Ана няма да спази обещанието си. Селото вече е ужасено. Ако се
разчуе за тези....
- Няма да им казваме - прекъсна го Вася с твърд глас. - Това е
достатъчно, за да спазя моята част от сделката. В средата на зимата
мъртъвците отново ще лежат кротко. Татко ще се прибере у дома и
двамата с теб ще го накараме да се вразуми. Междувременно трябва
да пазим къщата.
Тя се обърна към печката.
В този момент Ирина влетя, препъвайки се в стаята.