Мечокът и Славеят
- Автор: Арден Кэтрин
- Серия: Winternight #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Мечокът и Славеят». Краткое содержание книги:
След като майката на Василиса умира, баща ѝ отива в Москва и се връща с нова съпруга. Тя ненавижда селските порядки и забранява почитането на духовете. Всички смирено се съгласяват, но Василиса е ужасена, защото усеща, че това ще донесе само нещастия.
И се оказва права – реколтите загиват, зли същества от гората започват да се приближават и нещастие се настанява в селото. През това време мащехата на Василиса става все по-сурова с нея.
Опасността приближава и Василиса трябва да се противопостави дори на близките си, като призове опасни дарби, които дълго е потискала. Възможно ли е най-страшните приказки на бавачката всъщност да се окажат реалност?
> *Красива зимна история, пълна с магия, чудовища и опасностите от това да пораснеш.
> * * **Наоми Новик***
> *Завладяващ и лиричен, дебютният роман на Катрин Арден докосва сърцата и ускорява пулса. Очаквам с нетърпение следващата нейна книга.*
> ***Тери Брукс***
> *Прекрасно построен разказ за семейството и суровите чудатости на необятната зимна магия.
> * * **Робин Хоб***
вгледаше по-внимателно, можеше да види гората около него, а той
седеше, безформен в средата, като огромно бяло мълчание. Но после
тя се отпусна на стола, той се огледа и част от отдалечеността напусна
лицето му.
- Къде ходи вчера? - попита го тя. - Къде беше, когато Мечокът знаеше, че си далеч?
- Тук-там - отвърна Морозко. - Донесох ти подаръци.
Край огъня лежеше купчина вързопи. Вася им хвърли поглед.
Морозко повдигна подканващо вежди и тя съвсем по детски веднага
отиде до първия вързоп и го отвори с разтуптяно сърце. В него имаше
зелена рокля в комплект с червено, подплатено с кожа от самур
наметало. Имаше и ботуши, направени от филц и кожа, с бродирани
върху тях пурпурни горски плодове. Имаше също и украшение за
глава за косата й и бижута за пръстите й - много бижута. Вася ги
претегли на ръка. Имаше сребро и злато в дисаги от тежка кожа.
Имаше сребротъкан плат и скъпа мека материя, която й беше
непозната.
Вася погледна във всички вързопи.
Аз съм момичето от приказката - каза си тя. - Това е богатството. Сега той ще
ме отведе обратно в къщата на баща ми, отрупана с подаръци.
Тя си спомни ръцете му през нощта - няколко мига на нежност.
Не, това не означаваше нищо. В историята не става така. Аз просто съм момичето
от приказката, а той е злият демон Мраз. Девицата напуска гората, омъжва се за
красив мъж и забравя напълно за магията.
Защо изпитваше такава болка? Тя остави плата настрани.
- Това зестрата ми ли е? - Гласът й беше тих.
Не знаеше какво е изписано на лицето й.
- Трябва да имаш такава - отвърна Морозко.
- Не и от теб - прошепна Вася, Тя видя, че той е изненадан. - Ще
отнеса твоите кокичета на мащехата си. Соловей ще дойде с мен в
Лесная Земля, ако желае. Но няма да взема нищо друго от теб, Морозко.
- Нищо ли няма да вземеш от мен, Вася? - попита Морозко и това беше
единственият път, когато тя чу човешки глас.
Вася се олюля назад и се спъна в богатствата, разпръснати в краката
й.
- Нищо! - Тя знаеше, че той знае, че тя плаче, и се опита да говори
разумно. - Вържи брат си и ни спаси. Аз се прибирам у дома.
Наметалото й висеше край огъня. Тя обу ботушите си и взе
кошницата с кокичетата. Част от нея искаше той да възрази, но
Морозко не го направи.
- Тогава призори ще преминеш през бариерата на вашето село -
отвърна Морозко. Изправи се и замълча за момент. - Вярвай в мен, Вася. Не ме забравяй.
Но тя вече беше прекрачила прага и бе излязла навън.
***26 ***
ТАМ, КЪДЕТО СНЕГЪТ СЕ ТОПИ
Тя е просто една жалка смахната глупачка - помисли си Константин
Никонович. - Той каза, че няма да я убие. Трябва да го накарам да ме остави на мира.
Никой не трябва да знае да това.
Сива зора и изгряващо червено слънце. Къде е границата, да която
говореше той? В гората. Кокичета. Старият дъб, преди зазоряване.
Константин се промъкна в спалнята на Ана и я докосна по рамото.
Дъщеря й спеше до нея, но Ирина не се размърда. Той сложи ръка
върху устата на Ана, за да заглуши писъка й.
- Елате с мен веднага - каза й той. - Бог ни призова.
Той я огледа. Тя лежеше неподвижна, със зяпнала уста. Той я целуна
по челото.
- Елате - подкани я.
Тя го гледаше с широко отворени очи, които внезапно се бяха
изпълнили със сълзи.
- Да - отвърна Ана.
Последва го като куче. Константин се беше подготвил да шепне, да
говори глупости, но бе нужен само един поглед и тя го последва. Беше
тъмно, но небето на изток изсветляваше. Беше много студено. Той я
уви с наметалото й и я изведе от къщата. Бяха минали месеци, откакто
Ана не бе излизала навън дори и през деня, но сега тя го следваше
само леко задъхана, докато пресякоха границите на селото.
Стигнаха go един стар дъб, съвсем малко по-навътре в гората.
Константин не го беше виждал никога преди. Зимата беше навсякъде
около тях - покривката от леденостуден сняг, твърдата като желязо
пръст и реката като син мрамор. Но под дъба снегът се беше стопил и
когато Константин се приближи, видя, че земята е покрита с кокичета.
Ана сграбчи ръката му.
- Отче - прошепна тя. - О, отче, какви са тези цветя там? Все още е
зима - твърде рано е за кокичета.
- Времето се затопля - отвърна Константин, чувствайки се уморен, отвратен и уверен. - Хайде, Ана.
Тя обви ръка около неговата. Докосването й беше като на дете. На
светлината на зората той можеше да види черните дупки между зъбите
й. Константин я дръпна по-близо до дървото с неговия килим от
ненавременни кокичета. Все по-близо и по-близо.
И внезапно се озоваха на поляна, която никой от двамата никога не
беше виждал. Дъбът се издигаше самотен в средата, а белите цветя се
бяха скупчили около древните му стърчащи корени. Небето беше бяло.
Земята бе покрита с киша, която се превръщаше в кал.
- Добра работа - каза гласът.
Той сякаш идваше от въздуха, от водата. Ана нададе сподавен писък.
Константин видя една сянка върху снега, която се беше разраснала
чудовищно голяма, дълга и разкривена - най-черната сянка, която
някога беше виждал. Но Ана не гледаше сянката, а празното
пространство зад нея. Тя посочи с треперещ пръст и изпищя.
Продължи да пищи отново и отново.
Константин погледна там, където гледаше Ана, но не видя нищо.
Сянката сякаш се протегна и потрепери като куче, погалено от
стопанина си. Писъците на Ана разцепиха празния въздух. Светлината
беше матова и слаба.
- Добра работа, слуга мой - повтори сянката. - Тя е всичко, което бих
могъл да пожелая. Може да ме вижда и е уплашена. Пищи, ведма, пищи.
Константин се почувства празен отвътре и странно спокоен. Той
избута Ана далеч от себе си, макар че тя размахваше ръце и драскаше.
Ноктите й се забиваха в неговата облечена във вълна ръка.
- Сега изпълни обещанието си - каза Константин. - Остави ме на мира.
Върни момичето.
Сянката застина неподвижно, като глиган, доловил далечните
стъпки на ловеца.
- Прибери се у дома, божи човече - отвърна тя. - Прибери се и чакай. Момичето ще дойде при
теб. Кълна се.
Ужасените писъци на Ана станаха още по-оглушителни. Тя се
хвърли на земята и започна да целува краката на свещеника, обвила
ръце около него.
- Батюшка - умоляваше го тя. - Батюшка! Моля те... недей. Не ме
оставяй, умолявам те. Умолявам те! Това е дявол. Това е дяволът!
Константин беше изпълнен с уморено отвращение.
- Много добре - обърна се той към сянката.
Отблъсна Ана настрани:
- Съветвам те да се молиш.
Риданията й станаха още по-силни.
- Тръгвам - каза Константин на сянката. - Ще чакам. Не се отричай от
думата си.