Ейвран и Бинесман седяха под звездната светлина. Слънцето беше залязло преди часове и на хоризонта бавно се издигаше двурогата луна. В далечината Ейвран виждаше примигващите светлинки на огньовете около Скалата на Мангън.
От околните хълмове бяха слезли сърни да попасат в ливадата. Стъпваха с нежните си копита около нея толкова безгрижно, все едно Ейвран бе една от тях.
Бинесман беше забил тоягата си в земята — бе обяснил на Ейвран, че Земните пазители винаги правят това, за да може тоягата да извлече сила от почвата.
След това замълча. Не отведе Ейвран настрана да й показва растения в тъмното и да се тюхка колко малко време му оставало. Този път просто си седеше, отдъхваше загледан над полята, сякаш можеше да види така чак до края на света.
„Навярно мълчи, за да не подплаши сърните“ — помисли Ейвран.
— Заклинание ли правиш? — най-сетне го попита тя боязливо, да не би да наруши покоя му. Сърната, която пасеше до нея, само помръдна едното си ухо, като чу гласа й.
Бинесман извърна глава и я погледна с крайчеца на окото си. Замисли се за миг.
— Да, може и заклинание да се нарече. Използвам времето, за да се обновя. Допирът на тревата, мирисът на борове във вятъра, вкусът на почвата — всичко това ме съживява. Понякога отдихът може да прилича на магия, нали?
— Ами…
Дълго време тя не проговори нищо, след това попита:
— Бинесман, какво става с хората, когато умрат?
— Телата им се връщат в Земята, а духовете им… правят каквото там правят духовете.
— Ти видя Ерден Геборен — каза Ейвран. — Той щастлив ли беше?
— Колкото могат да са щастливи духовете — измърмори Бинесман. Личеше, че отклонява трудните въпроси. Опитът на Ейвран показваше, че възрастните рядко обичат да отговарят на трудни въпроси. С времето те дори се научаваха изобщо да не се замислят над тях.
— Но… не всички духове оживяват, нали? С другите какво става?
Бинесман я погледна.
— Всъщност никой не знае. Казват, че някои се прераждат в отвъдния свят, или може би се раждат в светове, които са сенки на нашия, точно както нашият е сянка на Единствения свят. Но изглежда, че не всички духове си отиват — нали някои си остават тук, като призраци.
— Мисля, че бих предпочела да стана призрак — въздъхна Ейвран. — Тук си ми харесва.
— Защо? — попита Бинесман. — Смъртта ли искаш да измамиш?
— Разбира се.
Бинесман се усмихна.
— Не можеш я измами. Но някои хора се научават да я посрещнат спокойно. Някои дори я прегръщат като приятел.
— Това е само надвиване на страха — възрази Ейвран. — Всеки може да го направи. Аз искам освен това да измамя смъртта.
— Ясно — каза Бинесман. — Значи искаш да разбереш как да се върнеш тук като призрак. Не съм сигурен дали знам отговора. Мисля, че мъртвите могат да чуват мислите ни. Все едно че можем да ги призовем, като мислим за тях, или като пожелаем да са наблизо. Или навярно като мислим за тях, ние просто им придаваме по-силна форма. Не знам…
Помълча малко, след което добави:
— Забелязал съм, че призраците почти винаги са били приживе същества с много силна воля. До голяма степен повечето от тях са хора, които са искали доброто, стремели са се да съграждат, а не да рушат.
— Но не всички ли?
— Не всички. Някои са били хора или същества само с голяма воля, но с черни сърца.
— Какво друго може да направи от едно същество призрак? — попита Ейвран.
— Кой знае? Виждаш звездите в небето. Те са милиони, и около всички тях се въртят светове като нашия. Или поне късчета от светове като нашия.
— Това го знам — каза Ейвран. — Зверомайстор Бранд го пееше… откъс от „Сага за сътворението“.
— Наистина ли? — попита Бинесман. — Трябва да е бил мъдър човек. Днес малцина я знаят.
— Е, знаеше само част от нея.
— Тогава ще ти кажа какво знам. Виждаш ли, някога е съществувал само един свят, и една звезда, а под нея растяло Единственото истинско дърво. И Единствената руна ги свързвала в едно. Но един враг се постарал да промени това, за да го завладее. Врагът строшил руната и отломките се разлетели. Разсипали се като парчета счупено стъкло и се пръснали из космоса. И сега съществуват милиарди светове, ако не и повече, и всеки от тях се върти около собственото си слънце. Всеки от тях е късче от Единствения истински свят, всяко повече или по-малко истинско по своему.
