Родена магьосница
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #3
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Родена магьосница». Краткое содержание книги:
Самият мащаб на тези творби беше впечатляващ. Под извисяващите се във въздуха мостове можеха да преминават кораби.
Въпреки че Йоме беше слушала твърде много за Великата кралска кула в Мистария, най-високата сграда в цял Роуфхейвън, въображението й трудно можеше да възпроизведе гледката с кула, висока цели триста стъпки. Дори оттук се виждаха дребните фигури на вечно бдящите далекогледци на Мистария, обикалящи по високите й парапети.
Но когато навлезе в самия град, тя разбра и цената, заплатена от кралете на Мистария за този рай. Земята тук беше изключително ценна и макар улиците да не бяха задръстени и да се поддържаха добре, бяха невероятно тесни. Минаваше през тях като през пропаст. На много места, от една сграда до друга, над нея се изпъваха въздушни пасажи и площади, тъй че когато свитата на Йоме наближи двореца на Габорн, минаваха през тунели с кристални фенери, окачени на железни халки. Морският вятър се провираше през тях със студения си лъх.
Йоме зяпна към извисилите се в небето цитадели и възхитителни каменни изваяния и се постара да не ахка пред всеки нов фонтан, фриз или висяща градина.
Сержант Граймсън и рицарите на Мистария на свой ред се стараеха да не издават удоволствието си от реакцията й.
Но отново и отново устата й неволно зяпваше, колкото и да се стараеше да си я държи затворена. Не искаше да прилича на някой дървеняк, който никога не е излизал от селцето си, но се чувстваше точно така.
— Трябва да видите всичко това рано призори — каза сержант Граймсън, — когато изгряващото слънце оцвети кулите със златото си. — Вече се налагаше да яздят бавно и той изглеждаше умислен, сякаш трудно намираше думите. — Слънчевата светлина се спуска надолу по кулите и изпълва улиците. Ще видите рояци колибри в смарагдови, пурпурни и сини оттенъци да шарят сред висящите градини и да търсят нектар. То е като… Сили небесни, хубаво е.
Колибрите бяха гордостта на Мистария. Преди войните с тот никой не ги беше виждал тук. Но след като Фалион разбил нашественическите армии, изпратил кораби към далечните острови отвъд Каролско море, за да доунищожат последните останки на тот. В онези далечни земи хората му открили много чудеса и крал Фалион лично донесъл в земята си колибри като дар за своя народ. Най-напред започнали да гнездят в Дворовете на прилива.
„Аз съм кралицата на това кралство — напомни си Йоме, — най-богатото и красивото в цял Роуфхейвън. А се чувствам като някаква варварка от света на вечния мраз.“
Влюби се в Дворовете на прилива още от пръв поглед, и също толкова бързо разбра, че тук никога няма да се чувства на мястото си.
Стигнаха в кралския дворец към полунощ. Сержант Граймсън нареди на слугите да „спретнат нещо за вечеря“ в голямата зала за приеми, докато хората му разтоварят силарите в съкровищницата.
Йоме извади указанията на Габорн. Беше й дал бележка, в която се разпореждаше Граймсън да се свърже с някой си Абел Скарби, който да осигури нужните кучета. Габорн беше написал указания как да намерят къщата му, на някаква уличка недалече от пристанището. Но изписаното с таен шифър в края на писмото предупреждаваше Граймсън в никакъв случай да не разкрива къде живее Скарби.
— И кой е този Скарби? — попита Йоме. — Защо Габорн държи местонахождението му в тайна?
— Най-добрият проклет гледач на псета за бой в цялото кралство. Повечето му време минава в измъкване от кралската стража. Мога да се оправя с него.
Гледач на псета за бой — отвратително и кърваво забавление за най-долните отрепки на обществото. Занаят толкова мизерен, колкото мизерен беше външният вид на Граймсън.
— И моят съпруг го познава добре?
— Познава го добре? — възкликна Граймсън. — Че те са стари приятели.
Йоме беше изумена, че Габорн е в толкова близки отношения и с двамата.
Все пак на Габорн му трябваха добри псета. Макар да допускаше, че Граймсън ще се оправи с този тип, Скарби, любопитството я подтикна да каже:
— Щом са приятели с Габорн, бих искала да се запозная с него. Идвам с вас.
— Но, ваше величество, вечерята се готви!
— Може да почака, докато се върнем. Това е по-важно.
Граймсън кимна с неохота, но нямаше избор.
След няколко минути вече бяха сменили конете и поеха в лек тръс през града. Толкова късно улиците вече бяха пусти, освен по някоя случайно минаваща котка или притичал в сенките торбалан.