Родена магьосница

Но тя беше Владетел на руни, и при това с охрана. Това й вдъхна кураж.

Копитата на конете зачаткаха по каменната настилка. По тесните веранди отпуснато седяха мургави мъже. Единствената светлина на улицата се сипеше от някаква разтворена врата в другия край. Два едри мастифа с нашийници с остри шипове изскочиха иззад една кола и залаяха и заръмжаха при появата на конете.

Конят на Граймсън се изправи на задните си крака и зарита във въздуха, а този на Йоме заотстъпва. В суматохата, докато се мъчеше да удържи коня, от тъмните преддверия наоколо се изсипаха петима-шестима мъже.

Един от тях завика на мастифите и ги зарита — ругаеше грубо. Йоме никога не бе чувала такива думи. Друг мъж — млад — скочи напред, сграбчи с мръсните си ръце юздите на коня й и я изгледа дръзко. Полубеззъбото му лице едва се виждаше на смътната светлина.

Наоколо се струпаха още. Един от тях, едър тип с прошарена брада, се отдели от сенките. Държеше дебела тояга с железен шип на края. Докато мастифите лаеха, той ревна на Граймсън:

— Ей, момко! Коня, дето си го яхнал, го бива. И жената, дето я водиш, я бива. Сигурен съм, че и златце имаш в кесията. Тъй че кажи ми една причина да не ти клъцна гърлото и да не ти ги взема всичките?

Йоме успя някак да удържи коня въпреки ръмженето и лая на мастифите. Мъжът с окапалите зъби, който държеше юздите, ги пусна веднага щом тя посегна към камата в ботуша си. С нейните дарове можеше да го изкорми като риба, но се въздържа.

— Нито жената, нито коня ми можеш да вземеш — отвърна Граймсън, — но ето ти малко злато, щото казват, че „многото имане не е на добро“. — Свали кесията си и я хвърли на негодника. Йоме едва потисна гнева си.

Брадатият изнудвач замахна с тоягата си към едно от кучетата и го отпрати с вой в сенките, след което се разсмя гърлено.

— Граймсън, к’во търсиш тука, човече, при скапаните плъхове? Сигурно можеш да си намериш по-кротки типове, с които да се напиеш тая нощ? Или Габорн най-после е решил да ме прибере в дранголника?

— Не съм тръгнал да търся хора, с които да пия — безгрижно отвърна Граймсън. — Иначе нямаше да съм тук с тебе.

Докато говореше, вратата на близката съборетина се отвори и от нея надникнаха да видят за какво е цялата суматоха три хлапета, облечени в дрипи.

Грубиянът претегли на ръка тежестта на кесията, след което му я хвърли обратно.

— Казвай какво мога да направя за тебе?

Граймсън му я хвърли обратно и негодникът облещи очи.

— На краля му трябва малко кучешка плът. И казва, че Абел Скарби винаги знае къде да намери най-добрите кучета за ямите в града.

Абел се ухили широко.

— А, кучета за бой? Мастифи? Бултериери?

— Не. Особена порода — каза Йоме. — Жълти кучета, и дребни, но известни с това, че бързо се привързват към човек и имат някои други ценни качества. Някои лордове биха възразили срещу такива животни, но вие би трябвало да ги знаете, нали?

Абел Скарби я изгледа отдолу втренчено. Йоме беше дръпнала качулката си, за да скрие лицето си, но не можеше да не е забелязал качеството на коня й, както и на облеклото. Личеше, че е свикнал да си има работа с всякакви хора, защото не я попита коя е.