Сянката на бурята
- Автор: Дайер Дебра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Димитрова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Сянката на бурята». Краткое содержание книги:
Тя често чуваше музика в себе си и сега, докато телата им се движеха, звуците се посипаха върху тях като искри. За Сабрина това беше симфония — най-красивата музика, която бе слушала. Мелодията се разгръщаше бавно и уверено, тоновете се блъскаха като вълни, разливаха се, темпото ставаше все по-бързо и по-бързо, докато прибоят го разби с шумно кресчендо.
Сабрина се наведе към Ийън и извика името му, прегръщаше го като пленник между краката и ръцете си, задържаше го с всяка част от тялото си.
Когато последните тонове заглъхнаха под луната, той потръпна и простена дълбоко. Тя знаеше, че никога не може да изпита същото с друг мъж. Не и в този живот. И в никой друг.
Ийън стоеше облегнат на шията й и Сабрина усещаше мекото докосване на косата му по лицето си. Постепенно се успокояваше и действителността нахлуваше в съзнанието й. Усети под себе си пръстите му и клавишите, гърбът й се опираше на някакъв ръб. С ужасяваща яснота разбра какво й струваше тази рапсодия — честта, гордостта, душата. Много висока цена за една лъжа.
Повдигна глава и погледна Гуинивиър. Дребното куче седеше в светлината до отворените френски прозорци и я гледаше. Дни наред се опитваше да спечели доверието й. И не успя. Може би кучето е по-мъдро от нея. Беше добре да се поучи от неговата предпазливост. Човек не бива да се доверява на всекиго.
Ийън се обърна към нея и я докосна с устни под ухото.
— Никога не съм слушал по-красива музика. Усещаше извивката на устата му по кожата си, дори гласът му се усмихваше. Това беше усмивката на победител! Сабрина се отблъсна от раменете му, искаше да се освободи.
Той я погледна, зелените му очи преливаха от неизказани въпроси.
— Боли ме — изхлипа тя. Беше по-красноречиво, отколкото й се искаше. Ийън я повдигна и се обърна, изплъзна се от нея и я постави леко на пода.
— Моля те, недей — прошепна тя и обърна глава, когато ръката му докосна бузата й.
— Обичам те, Сабрина. Моля те, не ме отблъсквай.
Не можеше да устои на това. Нямаше сили да приеме спокойно тези лъжи, толкова й се искаше да повярва в тях. Тя се отправи към френските прозорци, закопчаваше нощницата и пръстите й трепереха. Излезе навън в розовата градина, топлият вятър милваше пламналите й страни. Зад гърба си долавяше тихо шумолене, сякаш някой си оправяше дрехите.
— Чудя се какво те накара да се промениш така, Тримейн? Защо реши да играеш по нови правила?
Той вървеше зад нея — усещаше топлината му.
— Това не е игра, Сабрина — ръцете му се отпуснаха на раменете й.
Тя се отскубна. Лунните лъчи целуваха градината и хвърляха сребро по розовите пъпки. Херувимите от фонтана бяха замръзнали под светлината. Никаква вода не бликаше по тях. Бяха безжизнени. Студен бял мрамор.
— Какво очакваш да постигнеш, като ме лъжеш? Вече доказа, че можеш да ме имаш в леглото си.
— Искам повече от красотата ти, Сабрина. Не ми стига само това, че красивите ти крака се увиват около тялото ми.
— Какво искаш от мен?
— Искам истинска съпруга, дом, семейство.
Искаше да я унищожи, да използва собствените й наивни копнежи. Нямаше да се примири, докато не прекърши волята й и не я завладее телесно и духовно. Тя усети студения гранит под краката си, когато прекоси терасата. Хвана се за перилата, за да запази равновесие.
— Спести си нежните думи, Тримейн. С мен само си губиш времето.
— Ти все още ме обичаш, Сабрина.
— Да, обичах те — чувствата се надигнаха в гърдите й и я притиснаха така, че едва си поемаше дъх. — Обичах те толкова много, че беше просто мъчително. Девет години те сънувах. Ти беше моят приказен принц — една сълза се стече по лицето й, въпреки че се опитваше да се сдържа. Бързо я избърса. Ненавиждаше слабостта си. — Глупаво е, нали?
Ийън се приближи и се опита да я докосне. Тя положи ръка на гърдите му и го отблъсна, искаше да се отрече от него и от собственото си желание. Той се поколеба, отпусна ръце, очите му потърсиха нейните.
— Когато се срещнахме на борда на „Бел“, мислех, че съдбата ни е събрала. Толкова години копнях за теб и ти най-сетне дойде — тя погледна встрани. Не можеше да издържи погледа му, срамуваше се, че вече е неспособна да скрие болката си. — И ти ме обичаше или просто си въобразих.
— Аз наистина те обичах и все още те обичам.
Сабрина поклати глава.
— Ти се възползва от мен.
— Сабрина, ти не разбираш…
— Щях да ти кажа как живеем. Молех се да разбереш какво ни е подтикнало към отмъщение. Мислех, че ще проумееш как се чувства човек, когато загуби всичко. Но това няма значение. И никога не е имало — ветрецът се промъкна в гъстите му коси и абаносовите кичури помилваха бялата му копринена яка. — Защото ти просто си играеше с мен.