Целуната от сянката
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Целуната от сянката». Краткое содержание книги:
Тези двамата ми напомниха за Исая и Елена от Споукан, но пропъдих решително спомените. И двамата бяха по-високи от мен, но жената беше с по-близък до моя ръст. Престорих се, че ще нападна мъжа и в последния миг рязко се извъртях колкото можах по-бързо към нея. Сребърният ми кол се заби в сърцето й. Това изненада и двама ни. Първият ми пронизан стригой.
Едва успях да измъкна кола от нея, когато другият стригой ме издебна в гръб и ми се нахвърли, грозно озъбен. Олюлях се, но запазих равновесие, докато се мъчех да го отблъсна. По-висок от мен. И по-силен от мен. Също както когато се борех с Дмитрий. Може би беше и по-бърз от мен. Въртяхме се в кръг и се дебнехме, когато изведнъж скочих и го изритах с все сина. Ала стригоят едва се помръдна. Той се протегна към мен, но аз се изплъзнах, като трескаво търсех пролука между дългите му ръце, където да забия сребърния кол. Но половинчатият ми опит за защита не сполучи и той отново ме атакува. Повали ме на земята и разпери ръцете ми. Направо ме прикова към земята, толкова беше силен. Опитах се да го отблъсна от себе си, но той дори не помръдна. От кучешките му зъби започна да се стича слюнка, когато сведе лицето си към моето. Този стригой явно не беше като Исая да си губи времето в глупави словоизлияния. Този гад очевидно бе решил да ме убие, като изпие кръвта ми, преди да се заеме и с Кристиан. Усетих как кучешките му зъби се докоснаха до врата ми. Знаех, че в следващите мигове ще умра. Ужасно беше, неописуемо. Толкова ми се живееше, толкова силно ми се искаше да… но ето как щеше да свърши всичко. В последните мигове от живота си събрах сили и изкрещях на Кристиан да бяга, но в този миг стригоят, злокобно надвесен над мен, внезапно пламна като жива факла. Отскочи рязко назад, а аз се претърколих изпод него.
Гъсти пламъци обхванаха тялото му и напълно закриха чертите му. За броени секунди се превърна в жарка клада, но с очертанията на човешко тяло. Чух как от гърлото му се изтръгнаха няколко заглушени писъци, преди да замлъкне завинаги. От мястото, където рухна върху снега, се надигна пара, а пламъците скоро угаснаха. Под тях остана само пепел.
Вгледах се изумено в овъглените му останки. Само преди броени мигове очаквах да умра. А сега моят нападател бе мъртъв. Едва не ми се зави свят от това колко близо бях до смъртта. Животът и смъртта са наистина непредсказуеми. Толкова близо, толкова неотделими. Съществувахме само от миг до миг, без да знаем кой ще бъде следващият обречен да се раздели с този свят. Аз поне все още бях част от този свят и сега, като вдигнах изумения си поглед от пепелта, всичко наоколо ми се видя толкова прекрасно и красиво. Дърветата. Звездите. Луната. Бях жива — и безкрайно щастлива.
Обърнах се към Кристиан, който се бе присвил на земята.
— Беше невероятно! — възкликнах, докато му помагах да се изправи. Очевидно той бе този, който ми спаси живота.
— Не беше зле — кимна ми той. — Самият аз не подозирах, че притежавам такава сила. — Озърна се наоколо, целият напрегнат. — Има ли още от тях?
— Не — успокоих го аз.
— Много уверено го каза.
— Ами… може да ти прозвучи странно, но май ги усещам. Само не ме питай как — додадох, като видях как устата му зейна от учудване. — Просто така се получава. Мисля, че е нещо свързано с призраците. Или някакъв страничен ефект от това, че съм „целуната от сянката“. Както и да е. Нека сега да се върнем в параклиса.
Той обаче не помръдна. Странен и замислен поглед се появи на лицето му.
— Роуз… ти наистина ли искаш да се скрием в параклиса?
— Какво искаш да кажеш?
— Ние с теб току-що ликвидирахме двама стригои. — И той ми посочи двете тела, едното пронизано със сребърен кол, а другото обгорено до неузнаваемост.
Погледите ни се срещнаха и тогава проумях какво ми казва. Аз можех да надушвам стригоите. Той можеше да използва огъня срещу тях. А аз, разбира се, знаех как да ги пробождам със сребърния кол. При условие че не се натъкнем на група от десетина или горе-долу толкова нападатели, ние като екип бяхме способни да им нанесем сериозни поражения. И тогава суровата реалност ме попари.
— Не мога — отвърнах бавно. — Нямам право да рискувам живота ти…