Целуната от сянката

Загледах се надолу към корниза. Реших да скоча върху него. Ако не успея да се задържа, можех да си счупя врата. И да се превърна в лесна плячка за стригоите, точно както бе казал Ейдриън. Измъкнах се през прозореца, задържах се с двете си ръце и оставих тялото ми да се провисне надолу към корниза, колкото можеше повече. Между обувките ми и корниза оставаха около седемдесет сантиметра. Преброих до три и отпуснах ръце, като се опитах да притисна длани по грапавата стена, докато падах надолу. Краката ми се удариха в корниза и се олюлях опасно, но за щастие точно тогава дампирските ми рефлекси сработиха мълниеносно. Успях да възстановя равновесието си и да се задържа там, притисната о стената. Оттук вече можех лесно да се добера до ъгъла и да скоча на земята.

Паднах на камъните, без да обръщам много внимание на одраните си длани. Дворът наоколо беше притихнал, макар че ми се стори, че чувам писъци в далечината. Ако бях стригой, нямаше да се опитвам да нападам това общежитие. Тук нападателите можеха да се натъкнат на яростна съпротива и макар че повечето стригои сигурно щяха да се справят с групата ученици от долните класове, все пак можеха да намерят по-лесни обекти. По-малко вероятно бе мороите да се съпротивляват, а освен това стригоите винаги предпочитаха тяхната кръв пред нашата.

Но все пак напредвах предпазливо в посока към църквата. Възползвах се от прикритието на мрака, но стригоите виждаха в тъмното по-добре дори и от мен. Използвах дърветата като прикритие, като се оглеждах на всяка крачка. Искаше ми се да имам очи и на тила си. Нищо не се чуваше, с изключение на отчаяните викове някъде в далечината. Тогава се досетих, че в момента не ми прилошава, както се бе случило преди. По някакъв загадъчен начин това отвратително усещане ми подсказваше, че наблизо се спотайва стригой. Все още не му се доверявах напълно, за да си позволя да напредвам на сляпо, но донякъде бе успокояващо, че мога да се осланям на нещо като алармена система за ранно предупреждение.

Някъде по средата на пътя до църквата видях някой да се подава иззад едно дърво. Завъртях се със сребърния кол в ръка и едва не пронизах Кристиан в сърцето.

— Господи, какво правиш тук? — прошепнах задъхано.

— Опитвам се да се прибера в общежитието — обясни ми той. — Какво става тук? Чух някакви писъци.

— В кампуса има стригои — съобщих му аз.

— Какво? Как?

— Не зная. Трябва да се върнеш в параклиса. Там е безопасно. — Оттук вече го виждах, лесно можехме да се промъкнем до там.

Понякога Кристиан беше не по-малко безразсъден от мен и почти очаквах да ми се противопостави. Обаче не познах.

— Добре. Ти ще дойдеш ли с мен?

Тъкмо се наканих да му отговоря, че ще го съпроводя, когато в мен отново пропълзя онова гадно усещане за повдигане.

— Залегни! — изкрещях му. Той се просна на земята без никакво колебание.

Върху нас връхлетяха двама стригои. И двамата първо се насочиха към мен, очаквайки да се окажа по-лесна мишена за комбинираната им атака, след което щяха да се заемат и с Кристиан. Единият от тях — всъщност жена от стригоите — ме блъсна в дървото. За половин секунда зрението ми се замъгли, но скоро се окопитих. Отвърнах на удара и със задоволство видях, че тя се олюля. В това време обаче другият стригой, мъж, се втурна към мен и аз светкавично се наведох, за да избегна удара му.