Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
— Аз изпълнявам нарежданията на Даниел. Ако той нареди, готов съм да играя ролята даже на младенеца Иисус.
— Даниел, какво казваш ти?
— От вас двамата не мога да взема думата. Какво предлагате, дон Густаво?
— Планът ми е следният: щом Фермин се възстанови, ти, Даниел, ще се отбиеш уж между другото у госпожа Нурия Монфорт и ще сложиш картите на масата. Нека да разбере, че си наясно с нейните лъжи и с това, че крие нещо — голямо или малко, тепърва ще се види.
— Защо? — попитах аз.
— За да видим как ще реагира. Естествено, тя нищо няма да ти каже — или пак ще те излъже. Важното е да забием бандерилята71 — простете за бикоборското сравнение — и да видим накъде ще ни поведе бикът, тоест в случая — юницата. Тук на сцената влизате вие, Фермин. Докато Даниел действа, вие дискретно ще наблюдавате заподозряната и ще чакате да лапне въдицата. Направи ли го, последвайте я.
— Но вие приемате, че тя ще отиде някъде — протестирах аз.
— О, маловерецо! Ще го направи, разбира се. Рано или късно. И нещо ми подсказва, че в тоя случай ще е по-скоро рано, отколкото късно. Това е основата на женската психология.
— А междувременно какво смятате да правите вие, доктор Фройд? — попитах аз.
— Това си е моя работа. Когато му дойде времето, ще разбереш и ще ми благодариш.
Потърсих подкрепа в погледа на Фермин, но бедният човек полека бе заспал, прегръщайки Бернарда, докато Барсело развиваше триумфалния си план. Главата на Фермин се бе килнала на една страна и от ъгълчето на блажената му усмивка върху гърдите му се точеха лиги. Бернарда хъркаше гръмко.
— Дано този да излезе свестен — промърмори Барсело.
— Фермин е прекрасен човек — уверих го аз.
— Сигурно, защото не ми се вярва да я е покорил с вида си. Хайде, да вървим.
Загасихме лампата и тихичко излязохме от стаята, като затворихме вратата и оставихме двете влюбени гугутки в ръцете на съня. Стори ми се, че първите лъчи на зората проблясват в прозорците на галерията в дъното на коридора.
— Ами ако ви кажа „не“? — тихо рекох аз. — Ами ако ви кажа да забравите всичко това?
Барсело се усмихна.
— Късно е вече, Даниел. Трябваше да ми продадеш онази книга още преди години, когато имаше такава възможност.
Прибрах се у дома на зазоряване, влачейки се из влажните, обагрени в алено улици с нелепия, взет назаем костюм и с чувството за крушение от една безкрайна нощ. Заварих баща си заспал в неговото кресло в трапезарията, с метнато на коленете одеяло и с любимата му книга, отворена в скута — екземпляр от „Кандид“ на Волтер, който той препрочиташе по няколко пъти всяка година; това бяха редките случаи, когато го чувах да се смее от сърце. Наблюдавах го мълчаливо. Побелялата му коса редееше, а кожата на лицето му бе започнала да се отпуска около скулите. Гледах този човек, когото някога си бях представял силен, почти непобедим, а сега го виждах крехък, сразен, без сам да го знае. Може би и двамата бяхме сразени. Наведох се, за да го завия с това одеяло, което той от години обещаваше да даде за благотворителност, и го целунах по челото, сякаш с този жест исках да го предпазя от невидимите нишки, които го отдалечаваха от мен, от тясното апартаментче и от моите спомени. Сякаш вярвах, че с тази целувка мога да измамя времето и да го убедя да ни отмине, да се върне някой друг ден, някои друг живот.
34
Почти цялата сутрин бленувах в задната стая, извиквайки в съзнанието си различни образи на Беа. Представях си голата й кожа под дланите ми и едва ли не имах чувството, че пак вкусвам сладкия й дъх. Улавях се, че си спомням с картографска точност всяка гънка на тялото й, блясъка на моята слюнка по устните й и онази линия от рус, почти прозрачен мъх, която се спускаше по корема й и която моят приятел Фермин в импровизираните си лекции по плътска логистика наричаше „малкият път към Херес“72.
Погледнах часовника за не знам кой път и с ужас установих, че остават още няколко часа до мига, когато ще мога отново да видя — и да докосна — Беа. Опитах се да подредя месечните фактури, но шумоленето на листовете хартия ми напомняше звука от плъзгането на бельото по бледите хълбоци и бедра на доня Беатрис Агилар, сестра на моя близък приятел от детинство.
— Даниел, ти сякаш не си на тоя свят. Тревожи ли те нещо? За Фермин ли се безпокоиш? — попита баща ми.
Кимнах засрамен. Най-добрият ми приятел бе жертвал няколко ребра, за да ми спаси кожата преди броени часове, а моите мисли се въртяха най-вече около закопчалката на един сутиен.
71
Украсено копие, което се забива във врата на бика по време на корида. — Бел.прев.
72
Град в провинция Кадис, Андалусия; смята се за люлка на фламенкото. — Бел.прев.