Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
— За вълка говорим…
Вдигнах поглед и какво да видя? Фермин Ромеро де Торес, неповторим образ, издокаран в най-хубавия си костюм и с онази своя поза, напомняща небрежно завита пура, тъкмо влизаше през вратата с победоносна усмивка и свеж карамфил на ревера.
— Но какво правите тук, бедни приятелю? Не трябваше ли да пазите леглото?
— Леглото може да се пази само. Аз съм човек на действието. Ако не съм тук, вие двамата няма да продадете и един катехизис.
Пренебрегвайки съветите на лекаря, Фермин бе дошъл, твърдо решен да заеме отново своя пост. Той куцаше лошо и се движеше като счупена кукла, а лицето му бе жълтеникаво и покрито със синини.
— За Бога, Фермин, незабавно отивайте в леглото — рече баща ми ужасен.
— Дума да не става. Статистиките показват, че повече хора умират в постелята, отколкото в окопите.
Всичките ни протести се оказаха напразни. След малко баща ми отстъпи, защото нещо в погледа на бедния Фермин подсказваше, че макар костите да го боляха неистово, перспективата да седи сам в стаята си в пансиона бе още по-болезнена за него.
— Добре, но ако ви видя да вдигате нещо по-тежко от молив, здравата ще ви нахокам.
— На вашите заповеди! Имате честната ми дума, че няма да повдигна дори въпрос.
Фермин облече синята си работна престилка, сякаш нищо не е било; после, въоръжен с един парцал и шише спирт, се настани зад тезгяха с намерението да излъска като нови кориците и гърбовете на петнайсетте книги втора употреба, които бяха пристигнали същата сутрин. Всичките бяха екземпляри от едно много търсено заглавие, „Тривърхата шапка: История на Цивилната гвардия в александрини“ от бакалавъра Фулхенсио Капон, извънредно млад автор, възхваляван от критиците из цялата страна. Докато се занимаваше с това, Фермин току ме поглеждаше крадешком и ми намигаше като пословичното куцо дяволче.
— Ушите ви са станали червени като чушки, Даниел.
— Навярно от това, че постоянно ви слушам да говорите разни дивотии.
— Или пък от оня плам, който ви изгаря отвътре. Кога ще се видите с девойчето?
— Не е ваша работа.
— Изглеждате наистина зле. Избягвате ли пикантните храни? Съдоразширяващият им ефект е просто фатален.
— Я се разкарайте.
Следобедът се очертаваше дълъг и окаян, както бе станало обичайно напоследък. Един купувач, обагрен изцяло в сиво — от шлифера до гласа — влезе да попита дали имаме някоя книга от Сориля73, убеден, че става дума за хроника на приключенията на младичка проститутка в Мадрид по времето на Хабсбургите. Баща ми не знаеше какво да му отговори, но Фермин се притече на помощ, като никога умерен в приказките си.
— Грешите, господине. Сориля е драматург. Вас навярно ще ви заинтригува историята на дон Жуан. Там има много фусти и на всичкото отгоре главният герой се забърква с една монахиня.
— Ще я купя.
Следобедът се изнизваше, когато метрото ме остави в края на Авенида дел Тибидабо. Съгледах силуета на синия трамвай, който се отдалечаваше сред талазите виолетова мъгла. Реших да не го чакам да се върне и тръгнах пеша в падащия здрач. Скоро различих очертанията на „Ангела на мъглата“. Извадих ключа, който ми бе дала Беа, и отворих портичката в голямата желязна ограда. Влязох в имота, като нагласих вратата така, че да изглежда затворена, но Беа лесно можеше да я бутне. Нарочно бях дошъл по-рано. Знаех, че на Беа ще й трябват още поне половин час или четирийсет и пет минути, за да стигне дотук. Исках да почувствам насаме присъствието на тази къща, да я изследвам, преди Беа да дойде и да я направи своя. Спрях се за миг да погледам фонтана и ръката на ангела, която стърчеше от водите, обагрени в алено. Обвинително сочещият показалец изглеждаше остър като кама. Приближих се до ръба на басейна. Изваяното лице, без поглед и без душа, трепкаше под повърхността на водата.
Изкачих широкото стълбище, което водеше към входа. Предната врата бе леко открехната. Прониза ме тревожно чувство, защото мислех, че онази нощ съм я затворил на излизане. Разгледах ключалката, която не изглеждаше разбита, и предположих, че просто съм забравил да заключа. Бутнах я леко навътре и усетих как диханието на къщата погали лицето ми — полъх на изгоряло дърво, влага и мъртви цветя. Извадих кибрита, който бях взел, преди да изляза от книжарницата, и коленичих, за да запаля първата от свещите, оставени от Беа. Едно мехурче с бакърен цвят пламна между ръцете ми и разкри танцуващите очертания на стените, нашарени със сълзи от влага, ронещите се тавани и увисналите врати.
73
Хосе Сориля и Морал (1817–1893) — испански поет и драматург. Тук има непреводима игра на думи: сориля (zorrilla) е умалително от zorra, което означава лисица, а също и проститутка. — Бел.прев.