Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
Замислям се отново за малката килия, за изписаната по стените дума и за слънчевия лъч през онази буква „О“, като през телескоп, и вълнението отново повдига гърдите ми. В тази секунда мама е някъде там — движи се, диша, съществува.
Добре, аз скоро ще бъда при нея.
На плажа има малко хора, повечето са семейства, излезли на разходка. Един старец върви бавно по брега и на всяка крачка бастунът му се забива в пясъка. Слънцето се крие зад облаците и заливът изглежда сив, с леки зеленикави оттенъци.
— Не мога да повярвам, че само след две седмици вече няма да се притеснявам за вечерния час — казва Хана и се обръща към мен. — За теб са по-малко от три седмици. Шестнайсет дни, нали?
— Да… — неудобно ми е да я лъжа, ставам и прегръщам коленете си с ръце.
— През първата вечер след процедурата ще остана цяла нощ навън, просто защото мога да го направя. — Тя се надига на лакът и ме стрелка с поглед. — Може да се наговорим и да го направим заедно. Само аз и ти.
Долавям молба в гласа й. Знам, че трябва да отвърна „Да, наистина. Ще бъде супер“. Знам, че това ще я накара да се почувства по-добре. Аз също ще се почувствам по-добре, ако се престоря, че животът си върви както обикновено.
Но не мога да изрека думите. Навеждам глава и започвам да почиствам песъчинките от бедрото си.
— Виж, Хана. Трябва да ти кажа нещо. За процедурата…
— Какво за нея?
Виждам я как застива в напрегнато очакване. Явно усеща, че говоря сериозно и това я тревожи.
— Обещай ми да не се сърдиш. Иначе няма да мога…
Спирам, преди да съм казала: „Ако ми се сърдиш, няма да мога да замина“.
Хана сяда, вдига ръка и се насилва да се засмее:
— Чакай да позная. С Алекс ще се качите на кораб, ще избягате и ще отидете при Невалидните. — Казва го през смях, но аз усещам нервното напрежение зад смеха й. Усещам, че иска да ме предизвика.
Аз не отговарям. Вглеждаме се една в друга и изведнъж смехът и безгрижието я напускат.
— Не говориш сериозно, нали? — казва накрая тя. — Занасяш ме.
— Трябва да отида, Хана — казвам тихо.
— Кога? — пита тя, захапва долната си устна и се заглежда встрани.
— Решихме го днес. Тази сутрин.
— Не, питам кога ще заминеш.
Колебанието ми трае не повече от секунда. След тази сутрин не съм сигурна, че познавам добре света, в който живея. Но познавам добре Хана и знам, че никога няма да ме предаде — поне не сега, преди да са забили онези игли в мозъка й, не са го разделили на части и не са я превърнали в инвалид. Защото, както осъзнавам сега, точно това е лечението: то изрязва от хората частица от тях и ги лишава от идентичност.
Но дотогава, докато дойде време да я изрежат, ще е твърде късно.
— В петък — казвам, — следващата седмица.
Тя вдишва остро, въздухът свисти между зъбите й.
— Занасяш ме — повтаря отчаяно.
— Трябва да ме разбереш. Аз… си нямам никого тук — отвръщам.
Тя отново ме поглежда. Очите й са огромни, виждам обидата в тях.
— Аз съм тук.
Изведнъж взимам решение. То е просто, смешно просто. Почти се изсмивам на глас.
— Ела с нас — изстрелвам към нея.
Хана оглежда бързо плажа, но всички вече са си тръгнали. Старецът е към средата на пътя си, далече от нас.
— Говоря сериозно, Хана. Можеш да дойдеш с нас. Там ще ти хареса. Невероятно е. Цялото селище…
— Ти си била там? — прекъсва ме рязко тя.
Бузите ми пламват. Чак сега се сещам, че не съм й казала за екскурзията ни до Пустошта. Знам, че ще възприеме и това като предателство. Някога й казвах всичко.
— Само веднъж. И само за няколко часа. Там е фантастично, Хана. Няма нищо общо с онова, което сме си представяли. И преминаването… самият факт, че можеш да ходиш, където си искаш… Толкова е различно от онова, което са ни казвали… За всичко са ни лъгали, Хана.
Спирам за миг и я поглеждам. Тя навежда глава и измъква някакъв конец от ръба на шортите си.
— Можем да го направим — казвам тихо. — Да заминем тримата.
Хана не отговаря. Дълго се взира в океана. След цяла вечност поклаща почти незабележимо глава, поглежда ме и се усмихва тъжно:
— Ще ми липсваш, Лена.
— Хана… — започвам аз, но тя ме прекъсва:
— А може и да не ми липсваш. — Става и изтупва пясъка от шортите си. — Нали това ни обещават след лечението? Няма болка. Не и такава болка.