Върховната тайна
- Автор: Вербер Бернард
- Серия: Приключения в науката #2
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Гецова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Върховната тайна». Краткое содержание книги:
Дали са любовници? — се пита Жан-Луи Мартен. — Във всеки случай, след операцията никоя жена няма да е способна да му донесе толкова удоволствие, колкото Върховната тайна. Ще бъде достатъчно само да пусна сигнала и в главата му ще се взриви бомба.
Жан-Луи Мартен е облегнат на повдигащата се горна част на леглото, за да наблюдава по-добре.
Люкрес се мята, за да се отвърже.
Наистина е сладка. И толкова жизнена. Може би щеше да е по-добре, ако бяхме избрали нея. В гръцката митология се разказва, че божеството, изпратено от Зевс да му каже кое е по-добре — да си мъж или да си жена, е прекарало един ден като мъж и един — като жена. При завръщането си заявило, че предпочита да бъде жена, защото удоволствието при жените е девет пъти по-голямо в сравнение с това при мъжете.
Жан-Луи Мартен решава, че следващото „опитно животинче“ ще бъде жена.
А защо не и Люкрес? След като разбере колко е щастлив приятелят й след операцията, вероятно и тя ще пожелае да се докосне до този абсолют.
Наташа Андерсен-Черненко подава инструментите на майка си. Тя прикрепя около черепа на Изидор съставен от множество дъги метален серклаж във формата на стоманена корона, осеяна с винтове.
После доктор Черненко обилно намазва с кожен анестетик операционното поле, което ще отвори. Включва електрическата бормашина. Свределът докосва кожата на темето. Изидор затваря очи.
143.
Да не мисля за нищо, мисли той.
144.
Внезапно зазвучава пронизителният писък на алармената система. Някой е проникнал в болницата.
Червените предупредителни лампички примигват. Объркана, доктор Черненко застива.
Жан-Луи Мартен изписва на екрана: „Продължавайте!“
Бормашината отново забръмчава и се доближава още повече до черепа на Изидор Каценберг. Допира се до кожата точно когато вратата се отваря с трясък и се появява Умберто с пистолет в ръка, насочен към присъстващите.
— Идвам тъкмо навреме! — възкликва морякът от „Харон“.
Той набързо развързва Изидор, който се втурва светкавично към партньорката си, за да я отвърже. Тя е бясна, а от залепената й с анкерпласт уста излизат неразбираеми звуци. За да разбере какво казва, той рязко го дръпва.
— Какво се опитвахте да ми кажете? — обръща се той към нея.
— Мъчех се да ви предупредя да не отлепвате рязко анкерпласта, защото ужасно боли — отвръща тя раздразнено.
Капитанът на „Харон“ прави знак на Наташа и майка й да отстъпят.
„Умберто, колко съм щастлив да ви видя пак“ — се изписва на екрана на Жан-Луи Мартен.
— Вие знаете как се казвам? Никога не съм ви срещал! — чуди се морякът, размахвайки оръжието.
„Напротив. Спомнете си. Една зимна вечер. Бяхте на волана на един автомобил. Вероятно си бяхте пийнали. Или бяхте задрямали за момент.“
Умберто бърчи дебелите си вежди.
„Изгубихте контрол над колата и покосихте един пешеходец.“
Морякът гледа объркано.
„Пешеходецът бях аз. И ако сега съм в това състояние, то е по ваша вина. Ако не бяхте нахлули в моя живот, сега щях да съм със семейството си, с приятелите си и да си живея нормално.“
Капитан Умберто смаян гледа живия труп, внезапно рухнал от угризения и от чувство за вина. Люкрес си казва наум, че ще трябва да допълни списъка си — силата на вината.
— Аз… аз… — пелтечи Умберто и за малко да изпусне пистолета. — Не. Не е възможно. Онзи, дето го блъснах, не помръдна повече. Ударът беше толкова силен, че мъжът сигурно е останал на място.
Екранът пише, докато червеното око го фиксира: „Периферната нервна система е напълно извън строя, но мозъкът продължава да действа. Това състояние се нарича LIS — Locked-In-Syndrome. Сигурно сте запознат с това заболяване, докторе. Във Франция го наричат синдром на живия зазидан.“
Умберто прави крачка назад.
— Как открихте, че бях аз?
„Когато човек не може да се движи, започва да се отегчава. И когато се отегчава много, си намира занимание. Аз си намерих купища занимания. Между другото, исках да открия на кого дължа този «инцидент». И открих. Дължа го на вас, скъпи Умберто. В онзи момент ми се прииска да ви убия. Превъзмогнах го. Отмъщението заливаше мозъка ми като разяждаща киселина. Сетне, след като научих, че сте се пропили, си казах, че животът е отмъстил за мен много по-успешно, отколкото бих могъл да го сторя аз. Аз поне бях запазил достойнството си. Докато вие… Радвах се да ви гледам в онова състояние. Толкова ви мразех! Накрая обаче пожелах да превъзмогна омразата. Помолих Финшер да ви наеме да управлявате корабчето-совалка между града и болницата. Вие сте палачът, спасен от жертвата си. Вече знаете.“