Картата на времето
- Автор: Палма Феликс
- Серия: Викторианска трилогия #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-954-321-938-4
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Картата на времето». Краткое содержание книги:
Срещу немалко заплащане всеки има възможността да пътува до фаталната 2000 г., когато английската столица е в руини, и с очите си да види решаващата битка между хората и разбунтувалите се автомати. Един от пътниците във времето е Клеър Хагърти, копнееща за истинската любов, която не намира в своето време. Но не всички биха искали да се озоват в бъдещето; Андрю Харингтън трябва да се върне в миналото, в 1888 г., за да спаси любимата си от безмилостното острие на Джак Изкормвача.
Пътищата на Клеър и Андрю ще се пресекат с този на Хърбърт Уелс, който единствен може да им помогне. На него пък му предстои нещо още по-чудато — появата на тайнствен пътник във времето, който иска да похити ръкописите на „Невидимия“ на Уелс, „Дракула“ на Брам Стокър и „Примката на призрака“ на Хенри Джеймс. Животът на тримата големи писатели виси на косъм…
Изходът сякаш е само един — бягство във времето… Но дали това е решението?
Феликс Х. Палма, единодушно признат от критиката за един от най-оригиналните разказвачи на нашето време, е носител на повече от сто литературни отличия. В „Картата на времето“ той умело смесва различни жанрове, за да създаде мащабна история, в която шестват измислени и реални персонажи, за която времето и пространството нямат ограничения…
Когато наближи уречения час, стана, взе чадърчето, нахлупи си шапката и излезе от пансиона. На улицата се спря пред сергията на госпожа Ритър, поддавайки се на някакъв внезапен импулс.
— Добър ден, Том — поздрави го старицата.
— Госпожо Ритър — рече той, като ѝ протегна церемониално дясната си ръка с обърната нагоре длан, — мисля, че е дошло време и двамата да узнаем какво ми е отредила съдбата.
Възрастната жена го изгледа смаяно, но веднага взе ръката му между своите и бавно проследи линиите на дланта му със съсухрения си показалец, сякаш следваше редовете на книга.
— Боже мой, Том! — трепна тя, вдигайки към него скръбен и изненадан поглед. — Тук виждам… твоята смърт!
Том прие злокобното предсказание с примирено, но решително изражение и внимателно измъкна ръката си от старческите длани. Добре, значи подозренията му се потвърдиха. Да умре, задето се е пъхнал под фустите на дама от добър сой — това бе неговата скандална орис. Сви рамене, сбогува се с разтревожената госпожа Ритър, която може би бе смятала, че животът е отредил за това момче по-добра съдба, и пое към чаения салон, където го чакаше Клеър Хагърти. Да, щеше да умре, вече нямаше съмнение, но то това можеше ли да се нарече живот? Усмихна се и ускори крачка.
Никога не се бе чувствал толкова жив.
XXVI
Когато отиде в чаения салон, Клеър вече беше там, заела една от масичките в дъното до големия прозорец, който разливаше светлината на късния следобед по косата ѝ. Том ѝ се полюбува от входа на заведението, наслаждавайки се на увереността, че това красиво момиче очаква именно него. Отново се развълнува от крехката ѝ фигура, която така прелестно контрастираше с енергията на жестовете ѝ и с жадния ѝ поглед, и усети в душата си, в онази пустош, където смяташе, че нищо не би могло да поникне отново, едно приятно клокочене — знак, че вътрешно все още не е умрял напълно, че все още може да изпитва чувства. Стисна чадърчето с потна ръка и тръгна между масите към нея, решен да направи всичко възможно, за да държи това тяло в прегръдките си същата привечер.
— Извинете, господине — заговори го една млада жена, която в този миг излизаше от заведението, — бихте ли ми казали откъде сте купили тези ботуши?
Объркан, Том проследи погледа ѝ, вперен в краката му, и почти се изненада, когато видя, че са обути с екзотичните ботуши на капитан Шакълтън. Погледна жената, не знаейки какво да каже.
— От Париж са — рече накрая.
Отговорът му явно задоволи младата жена, която кимна усмихната, сякаш подобни обуща можеха да произлизат единствено от люлката на модата. Благодари му за сведението с любезна усмивка и напусна заведението. Том поклати глава, прочисти си гърлото като някой баритон, който се готви да излезе на сцената, и най-сетне успя да стигне до Клеър, която гледаше унесено през прозореца и все още не бе забелязала присъствието му.
— Добър ден, госпожице Хагърти — поздрави я той.
Клеър се усмихна, щом го видя.
— Това, струва ми се, е ваше — рече той, като ѝ поднесе чадърчето, сякаш беше букет рози.
— О, благодаря ви, капитане — отвърна момичето, — но седнете, моля ви, седнете.
Том се настани на другия свободен стол, докато Клеър изучаваше с леко безпокойство окаяното състояние на чадърчето. След бързата преценка тя го остави от едната страна на масата, сякаш този предмет вече бе изпълнил своето предназначение в сюжета. Сетне загледа Том с онзи странен копнеж, който бе зърнал в очите ѝ още при първата им среща и от който бе поласкан, макар и да знаеше, че чувството е породено не от самия него, а от героя, чиято роля играеше.
— Трябва да ви кажа, капитане, че сте се дегизирали отлично — призна момичето след огледа си. — Изглеждате като някой бедняк от Ист Енд.
— Ъъъ, да, благодаря — измънка Том, като се насили да се усмихне любезно, за да скрие, че думите ѝ са го жегнали.
Всъщност от какво се изненадваше? Забележката ѝ просто бе потвърдила догадките му: можеше да се наслади на една привечер в компанията на високомерната хлапачка само защото тя вярваше, че е безстрашен герой от бъдещето. И именно това недоразумение щеше да му позволи да ѝ даде урок, получавайки от нея онова, което при други обстоятелства никога не би могъл да получи. За да прикрие удоволствието, което му доставяше тази мисъл, обходи с поглед заведението, като се опитваше същевременно да открие някой евентуален съгледвач на Гилиъм сред шумната клиентела, но не забеляза никакви подозрителни лица.