Картата на времето
- Автор: Палма Феликс
- Серия: Викторианска трилогия #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-954-321-938-4
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Картата на времето». Краткое содержание книги:
Срещу немалко заплащане всеки има възможността да пътува до фаталната 2000 г., когато английската столица е в руини, и с очите си да види решаващата битка между хората и разбунтувалите се автомати. Един от пътниците във времето е Клеър Хагърти, копнееща за истинската любов, която не намира в своето време. Но не всички биха искали да се озоват в бъдещето; Андрю Харингтън трябва да се върне в миналото, в 1888 г., за да спаси любимата си от безмилостното острие на Джак Изкормвача.
Пътищата на Клеър и Андрю ще се пресекат с този на Хърбърт Уелс, който единствен може да им помогне. На него пък му предстои нещо още по-чудато — появата на тайнствен пътник във времето, който иска да похити ръкописите на „Невидимия“ на Уелс, „Дракула“ на Брам Стокър и „Примката на призрака“ на Хенри Джеймс. Животът на тримата големи писатели виси на косъм…
Изходът сякаш е само един — бягство във времето… Но дали това е решението?
Феликс Х. Палма, единодушно признат от критиката за един от най-оригиналните разказвачи на нашето време, е носител на повече от сто литературни отличия. В „Картата на времето“ той умело смесва различни жанрове, за да създаде мащабна история, в която шестват измислени и реални персонажи, за която времето и пространството нямат ограничения…
Том кимна, като се стараеше в усмивката му да не се прокрадне никаква похот. Опитваше се да скрие колко бе изумен — не само от това, че бе приела поканата, но и от това, че сам бе предложил среща на жената, от която трябваше да бяга като дявол от тамян, ако искаше да си запази живота. Очевидно го ценеше твърде малко, щом не се боеше да го рискува, за да се повъргаля с тази прелест. В този миг и двамата се обърнаха, чувайки как някой вика името на Клеър. Едно русо момиче си пробиваше път в тълпата, за да стигне до тях.
— Това е моята приятелка Луси — рече Клеър с весело отегчение, — която дори за миг не ме оставя сама.
— Моля ви, не ѝ казвайте, че идвам от бъдещето — побърза да я предупреди Том, донякъде възвърнал здравия си разум. — Тук съм инкогнито и ако ме разкрият, ще си навлека много неприятности.
Клеър го погледна с леко безпокойство.
— Ще ви чакам в чаения салон в шест — бързо се сбогува Том. — Но моля ви, обещайте ми, че ще дойдете сама.
Както и очакваше, тя не се поколеба да обещае. Въпреки че никога не бе посещавал чайните на „Е.Б.К.“ — предвид на положението си, — Том знаеше, че те бяха станали популярни още от самото си откриване, защото бяха единствените места в Лондон, където двама млади можеха да се срещнат без досадни придружители. Беше чувал, че заведенията са просторни и приятни, имат отопление и там човек срещу съвсем скромна сума може да поръча две чаши чай и кифлички; накъсо, те веднага се превърнаха в идеалната алтернатива на онова, на което бяха обречени ухажорите дотогава — разходки на студа или срещи в семейните салони, контролирани от майката на девойката. Въпреки че там щяха да са прекалено изложени на погледи, Том не се сещаше за по-добро място, където младата жена би се съгласила да отиде сама на срещата.
Когато Луси се добра до Клеър, Том вече бе изчезнал в навалицата, но тя все пак попита унесената си приятелка кой е бил непознатият, с когото я бе зърнала да разговаря. Клеър само поклати загадъчно глава. Както очакваше, Луси веднага забрави за случката и я помъкна към една сергия за цветя, където можеха да се снабдят с хелиотропни растения, с които да пренесат в спалните си дивото ухание на далечните джунгли. И докато Клеър Хагърти се влачеше безропотно след приятелката си, мислейки, че прекосяването на времето заради едно чадърче бе най-кавалерското нещо, което някой бе правил за нея в живота ѝ, Том Блънт се изниза от пазара на Ковънт Гардън, като си пробиваше с лакти път сред тълпата и се опитваше да не мисли за горкия Пъркинс.
Добрал се до своя свинарник, Том рухна върху неудобното легло, сякаш застрелян от упор. Проснат там, продължи да проклина безразсъдното си поведение със същите объркани като на пияница мисли, с които се бе упреквал по целия път. Нима си бе изгубил ума? За какъв дявол се стремеше към нова среща с момичето? Е, на този въпрос не беше трудно да се отговори. Очевидно бе какво търсеше той: не само да се полюбува на хубостта на Клеър в продължение на час-два — като човек, който се възхищава на недостижим предмет, изложен на витрина, терзаейки се същевременно, че никога не би могъл да го притежава. Не, съвсем не: щеше да се възползва от обстоятелството, че момичето бе влюбено в неговото друго аз — в храбрия капитан Шакълтън, — за да постигне една по-амбициозна цел. Сам се изненадваше, че заради такава кратка наслада бе готов да понесе пагубните последици, които неразумното му поведение щеше да предизвика, включително и вероятността да изгуби живота си. Толкова ли малко ценеше собственото си съществуване, запита се за кой ли път. Да, макар и да звучеше угнетяващо, това бе самата истина: обладаването на онази красива жена за него имаше по-голямо значение от всичко друго, което би могло да го очаква в дебрите на безрадостното му бъдеще.
Ако разсъдеше хладнокръвно, трябваше да признае, че най-логичното решение бе да не отиде на срещата и да си спести неприятностите. От друга страна, това не го спасяваше от вероятността да срещне девойката някъде другаде; тогава щеше да се наложи да ѝ обяснява защо все още се намира в XIX век и в добавка да скалъпи някакво оправдание, задето не е отишъл в чаения салон. Очевидно избягването на срещата не решаваше проблема. Единственото разрешение, което му идваше наум, бе точно обратното: да се появи в салона и да измисли нещо, което би го отървало от необходимостта да дава нови обяснения, ако се случеше да се срещнат отново в бъдеще. Да измисли някаква причина, поради която тя да не се доближава до него и дори да не му проговаря, каза си той въодушевено, сякаш това бе главният повод да я види отново, жертвайки някои по-банални интереси. Честно казано, рандевуто в крайна сметка можеше да се окаже полезно. Да, можеше да му помогне да разреши проблема веднъж завинаги, защото едно поне беше ясно: това трябваше да е първата им и последна среща. Нямаше друг избор — трябваше да задоволи каприза си да се наслади на момичето, при условие че успееше да предотврати всяка възможност за повторно виждане. Трябваше да осуети връзката, която можеше да възникне между тях, тъй като не се сещаше как би я опазил в тайна от безбройните шпиони, които Мъри несъмнено бе пръснал из града; такава връзка криеше опасност не само за него, но и за нея. При това положение срещата напомняше последния пир на осъдения и той реши да ѝ се наслади докрай.