Достатъчно време за любов [bg]
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #24
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Квазар
- ISBN: 954-8826-33-X
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Достатъчно време за любов [bg]». Краткое содержание книги:
Годината е 4272 по григорианския календар, или 2053 от началото на Великата Диаспора на човешката раса.
Лазарус Лонг — човекът с много лица и имена, преживял повече от две хилядолетия , най-възрастният член на човешката раса — се завръща на планетата Секундус, за да умре. По най-простия начин — чрез отказ от поредното подмладяване. Но се намират хора, които не могат да позволят мъдростта му да бъде изгубена за човечеството. А и самия Лазурис има какво още да научи…
— Лазарус, няма човек, който да е в състояние да поеме върху себе си безкрайна отговорност. Той би полудял от непоносимата тежест на безкрайната вина. Могли сте да дадете съвет на родителите на Либи. Но поемането на отговорност в този случай не е уместно.
— Уф. Права си, скъпа. Смущаващо е колко често се оказваш права. Но аз съм непоправим. Четиринайсет години по-рано замалко да обърна гръб на две деца и всичко имаше добър край благодарение на късмета, а не на точната преценка. Сега бях в подобна ситуация, но този път изходът можеше да е трагичен. Не ме интересуваха никакви морални съображения, Минерва; не бих си помръднал и пръста заради някакви игрички на „чичо доктор“, на „правене на бебе“ или други подобни експерименти на децата; просто не исках кръщелникът ми да дари малката Либи с увредена рожба.
Така че реших да се намеся и се захванах с родителите им. Позволи ми да добавя, че Лита и Джо разбираха от генетика колкото свиня от политика. На борда на „Либи“ бях държал страховете си вътре в себе си и никога по-късно не ги обсъдих с децата. Независимо от значителните успехи, постигнати от тях в качеството им на свободни човешки същества, по повечето въпроси Лита и Джо бяха просто невежи. Не би могло и да бъде другояче. Бях ги обучил на четене, писане, аритметика и относно някои практически въпроси. От момента на пристигането им на Лендфол те постоянно бяха заети с работа и не бе останало никакво време за попълване на пропуските в образованието им.
И което беше още по-лошо — бидейки емигранти, те не бяха проумели местното табу върху инцеста. Да, знаеха за него, нали ги бях предупредил, но това не беше нещо, което е набито в главите им от най-ранно детство. На Благословена табутата върху инцеста бяха малко по-различни, освен това не важаха за домашните животни — тоест за робите, които се размножаваха според волята на господаря си или както самите те намерят за добре. А на моите две деца им е било съобщено, от най-големите авторитети за тях — майка им и свещеника, че са „двойка за разплод“. Така че тук според тях не би могло да има никакво табу, не виждаха нищо неправилно или греховно.
На Лендфол просто не биваше да се разбира нищо за произхода им, защото забраната за подобни бракове бе набита в главите на местните обитатели.
Да, трябваше да помисля за всичко това предварително. Разбира се! Но аз имах и други задължения, Минерва. Не можех през всичките тези години да играя ролята на ангел-хранител за Лита и Джо. Аз имах собствена жена, деца, наемни работници, няколко хиляди хектара земеделски земи и два пъти повече девствени борови гори. Освен това живеех далеч, независимо че имах високоорбитално джамп-бъги. Ищар, Хамадриад и донякъде дори Галахад ме смятат за супермен само защото съм живял толкова дълго. Но аз не съм супермен. Аз притежавам ограниченията на всяко същество от плът и кръв и дълги години бях зает със собствените си проблеми, тъй както Джо и Лита бяха заети със своите. „Небесен рай“ не бе нещо, което ми е паднало от небето.
Когато най-накрая приключихме с ресторантьорските дела, извадих подаръците, които беше изпратила Лаура за малките, възхитих се на последните фотографии на семейството им и на свой ред показах снимки на Лаура и нашите деца. Докато изпълнявахме този древен ритуал, през цялото време си мислех за малката фея. Дългокракият и дългоръкият Джоузеф-Аарон вече не беше малкото момче, което помнех от предишното си посещение. Либи беше около година по-млада от най-голямото ни дете, а възрастта на Джоузеф-Аарон я знаех до последната секунда, което означаваше, че беше приблизително на същата възраст, на която хиляда години по-рано едва не ме бяха хванали с едно момиче в камбанарията на църквата.
Кръщелникът ми вече не беше дете; той се превръщаше в юноша и топките му вече не служеха само за украшение. Дори да не бе успял досега да изпробва как действат, несъмнено нервничеше и мислеше по въпроса.
През мозъка ми пробягваха всевъзможни варианти; както според общоприетото схващане — погрешно, между другото — през паметта на умиращия преминават картини от отминалия живот. Обаче се взех в ръце и реших да подходя дипломатично към въпроса.
„Джо — попитах, — а кого заключваш през нощта? Либи? Или малкото вълче?“