Червена мъгла [bg]

— Иронията е, че с нея и бездруго бе свършено — казва Луси.

— Не можем да решаваме подобно нещо за никого. Може и да не е било свършено. Иска ми се да вярвам, че в даден момент е щяла да се промени. Хората могат да се променят. Никой не бива да бъде лишен от тази възможност.

Говоря бавно и внимателно, сякаш налучквам пътя по камениста пътека, на която може да се спъна и да си изпотроша костите.

— Съжалявам, че последната ми среща с нея бе толкова неприятна, защото в миналото имаше други, които не бяха такива. Имаше време, когато тя беше…

— Няма да й простя.

— По-лесно е да си ядосан, отколкото тъжен — заявявам.

— Няма да забравя и да простя. Тя ме натопи и ме излъга. Натопи и излъга и теб. Започна да лъже толкова много, че не й остана никаква истина и повярва на дивотиите си.

Луси кликва с мишката и дигиталните записи започват. Тухли, стъпала, железни парапети в нюанси на сивото, звук от коли, минаващи по улицата пред кооперацията, проблясващи фарове. Луси отваря друг прозорец и виждам фигура, която се появява в далечината на тъмната улица. Слаба фигура на пешеходец. Предполагам, че е същата млада жена, но няма колело и не е облечена по същия начин като снощи. Тя пресича улицата и внезапно проблясва смайващото бяло петно, сякаш е извънземно или божество. Стига спокойно до входа на кооперацията, а главата й блести като ореол.

— Не беше облечена така — съобщавам на Луси.

— Разузнава — отговаря тя. — Проучва. През последните две седмици вече я видях пет пъти.

— Снощи носеше светла риза. Откога е това, което видях току-що… — започвам, но ме прекъсва гласът на Джейми Бъргър.

— … осъзнавам, че отново наруших правилото да няма никакви контакти, което самата аз създадох.

Познатият глас се носи от колоната, а Луси увеличава звука, докато фигурата от записа изчезва по тъмната улица.

— Предполагам, вече знаеш, че Кей е тук и ще ми помага за един случай. Тъкмо вечеряхме заедно и тя май ми се ядоса. Винаги е истинска лъвица, когато става дума за теб, а това не помага. Мили боже, никога не е помагало. Някак си винаги ми се струваше, че тя е в стаята, където и да се намирахме. Лельо Кей, там ли си? Е, добре, говорили сме за това до втръсване…

— Спри — казвам на Луси и тя натиска бутона за пауза. — Джейми на новия телефон ли ти звънна? Кога? — питам, но имам чувството, че вече знам.

Джейми говори завалено и гласът й пресеква. Звучи също като снощи, когато си тръгнах от апартамента й, но още по-пияна и гадна. Поглеждам блекберито на бюрото.

— Старият ти телефон — казвам. — Не си си сменила номера, просто си получила и нов, когато си купи айфон.

— Джейми нямаше новия ми номер. Никога не съм й го давала, а и тя така и не ми го поиска — отговаря Луси. — Вече не го използвам — сочи тя блекберито.

— Запазила си го, защото тя е продължила да ти звъни.

— Не само затова. Но тя се обаждаше. Не често. Най-вече късно нощем, когато бе пила много. Запазих всички съобщения в аудиофайлове.