Червена мъгла [bg]

— Нямаше начин да не разгледам записите от камерите. Бентън трябва да престане с шибаните си правила.

— Значи вече си ги видяла?

— Да седя и да чакам, да играя по правилата, докато онова лайно се опитва да те натопи — изсумтява Луси, вторачена в монитора. — Навън е като волна птичка, а ние сме заключени в хотела и се страхуваме да ядем и да пием. Тя ще убие още някого, може би още много хора, ако вече не го е направила. Не е нужно да съм анализатор на информация или експерт в профилирането, за да ти го кажа. Не е нужно да съм Бентън.

Тя му е ядосана, и знам защо.

— Какво лайно? Кой? — питам.

— Не знам. Но ще разбера — обещава ми тя.

— Бентън знае ли кой е? Каза ми, че от ФБР нямали представа.

— Ще узная и ще я пипна — зарича се Луси и въвежда паролата, която не успявам да видя.

— Не може да поемаш нещата в свои ръце.

Още докато го казвам, осъзнавам, че няма смисъл да си хабя думите. Луси вече е поела нещата в свои ръце, а аз нямам право да я поучавам.

Аз самата взех нещата в свои ръце, когато пристигнах в Савана, а после и снощи, и днес. Направих онова, което смятах за най-добро, а сега Джейми е мъртва и може да се каже, че съм компрометирала случая и особено местопрестъплението. И всичко това, защото бях твърдо решена да се отърва от вината и болката и да оправя това, което не може да бъде оправено. Джак Филдинг е мъртъв и онова, което извърши, все още е ужасно, а сега изпитвам вина заради всички, и умряха още хора.

— Бентън направи онова, което смяташе за най-добро за теб — казвам на Луси. — Знам, че си му ядосана за това, че те задържа вън от апартамента.

— Неслучайно си била пред кооперацията, когато тя се е появила с храната — казва Луси, която не възнамерява да обсъжда Джейми или Бентън.

Няма да ми позволи да призная, че съм била небрежна и съм нарушила клетвата си. Нанесох вреди, защото не направих нищо.

— Тя е искала да ти връчи плика — продължава Луси. — Искала е ти да го внесеш вътре, за да открият по него твоите отпечатъци и ДНК. Камерата показва ясно как влизаш в кооперацията с плика със суши, което си поръчала.

— Аз съм го поръчала? — възкликвам и се сещам за фалшифицираното писмо, изпратено уж от мен на Катлийн Лоулър.

— Обадих се в ресторант „Савана Суши“, преди някой друг да го направи.

— Това вероятно не е най-разумната идея.

— Марино ми разказа за доставката и аз се обадих и попитах. Доктор Скарпета направила поръчката няколко минути преди седем снощи. Шейсет и три долара и четирийсет и седем цента. Казала си, че ще я вземеш лично.

— Изобщо не съм го правила.

— И си взела поръчката в седем и четирийсет и пет.

— Не съм аз.

— Разбира се, че не си била ти. Плащането не е било с кредитна карта, а в брой. Макар че разполагали с номера на кредитната й карта. — Тя има предвид кредитната карта на Джейми.

— Жената, която донесе храната, знаеше, че в ресторанта имат номера на кредитната карта. Спомена ми го.

— Знам — кимва Луси. — Записано е на камерата. Платено в брой. Няма проверки и телефонни обаждания. Не се задават въпроси. Никой не разсъждава защо доктор Скарпета има право да плаща с кредитната карта на друг човек. Малък семеен ресторант, няма много маси, а повечето от бизнеса им са поръчките. Човекът, с когото говорих, не помнеше как точно е изглеждала жената — онази, която се появила да вземе поръчката.