Нашите предци [bg]

Същото е и от другата страна, в лагера на неверниците: чуват се същите стъпки на часовите напред и назад, и там постовият началник гледа как изтича последната капка в клепсидрата и отива да събуди хората от смяната, а дежурният офицер използва безсънната нощ, за да пише на невестата. И двата патрула, и на християните, и на неверниците, навлизат навътре на около половин миля, стигат почти до гората, но после, без да се срещнат, се обръщат единият насам, другият натам, връщат се в лагера да доложат, че всичко е спокойно, и отиват да спят. Звездите и луната тихо се плъзгат над двата неприятелски лагера. Никъде не се спи така сладко както във войската.

Само за Аджилулфо не бе отреден такъв отдих. Пристегнат от главата до петите в белите си доспехи, той се опитваше да лежи по гръб в шатрата си, една от най-подредените и удобни в християнския лагер, и продължаваше да мисли; но това не бяха празните и отвлечени мисли на човек, който заспива, а винаги определени и точни разсъждения. След малко се повдигна на лакът: чувстваше нужда да се залови с каквато и да е работа — да лъсне меча си, който и без това си беше бляскав, или да смаже подвижните части на бронята си. Но и това не трая дълго: ето, той става, излиза от палатката си, хванал копието и щита, и неговата белееща се сянка тръгва да броди из лагера.

Откъм островърхите шатри се разнасяше концертът от тежкото дишане на спящите. Аджилулфо не знаеше какво е това да затвориш очи, да загубиш съзнание за себе си, да потънеш а бездната на своите собствени часове и после, като се събудиш, да се видиш пак такъв, какъвто си бил, да свържеш отново нишките на своя живот и завистта му към съществуващите хора, надарени със способността да спят, беше само неясна завист като към нещо, за което дори не можеше да има представа.

Най-много го учудваше и смущаваше гледката на босите крака с щръкнали палци, които се подаваха тук-там изпод шатрите; потъналият в сън лагер беше царство на телата, едно голямо пространство, застлано с древна адамова плът, доволстваща след изпитото вино и пролятата пот през бойния ден; в същото време пред шатрите се търкаляха разглобени празните доспехи, които на сутринта оръженосците и слугите щяха да лъснат и поставят в ред.

Раздразнен, Аджилулфо минаваше покрай всичко това внимателно и гордо. Телата на хората, които имаха плът, наистина предизвикваха у него смущение, подобно на завист, но също и някакъв порив на гордост, на презрително превъзходство. Ето какво бяха всъщност неговите прославени другари, храбрите рицари! Доспехите, които свидетелстваха за военния им чин и име, за извършените дела, за силата и доблестта им, сега лежаха превърнати в черупки, в празна железария; а в това време хората хъркаха вътре, отпуснали глави върху възглавето, и от разтворените им усти се стичаха тънки струйки слюнка. Ала него, него не беше възможно да го разглобят на парчета, да го разчленят — по всяко време на деня и нощта той беше и си оставаше Аджилулфо Емо Бертрандино от рода Гуилдиверни и Алтри от Корбентрац н Сура, възведен за рицар на Селимпия Читериоре и Фес в еди-кой си ден, извършил за прослава на християнските войски тези и тези дела, поел командването на такива и такива части във войската на императора Карл Велики. Той притежаваше най-хубавите и блестящи доспехи в целия лагер, неотделими от него. Той беше много по-добър офицер от мнозина, конто се гордееха със славни подвизи, дори най-добрият от всички. И все пак сега се разхождаше нещастен в нощта.