Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Хайде, стари глупако! — креснах аз през рамо към упорития свещеник.
— Стар, да, Дерфел, но глупак? Никога. — Свещеникът се засмя и нещо в неговия мрачен смях ме накара да се обърна. И тогава като на сън видях как гърбицата изчезна, когато свещеникът изправи дългото си тяло в пълен ръст. Той изобщо не беше грозен, помислих си аз, а прекрасен и величествен. В него имаше толкова мъдрост, че въпреки кръвта, която се лееше навсякъде около нас, въпреки писъците на безбройните жертви, аз изпитах такава сигурност, сякаш бях на най-безопасното място на света. Той все още се смееше, доволен, че бе успял така добре да ме заблуди.
— Мерлин! — казах аз и, признавам си, в очите ми се появиха сълзи.
— Дай ми още няколко минути — каза той, — задръж ги.
Той продължаваше да вади свитъци, да къса връзките им и да ги захвърля, не намерил онова, което търси. Беше свалил от окото си превръзката, която беше просто част от маскировката му.
— Задръж ги малко — каза той отново и се премести пред друг ред със свитъци. — Чувам, че си добър с меча, сега трябва да си още по-добър.
Галахад постави арфата и стола на арфистката пред външната врата и двамата заехме позиции, за да защитаваме коридора с копие, меч и щитове.
— Ти знаеше ли, че той е тук? — попитах аз Галахад.
— Кой? — каза Галахад и блъсна с копието си кръглия щит на поредния франк, който залитна назад.
— Мерлин.
— Той тук? — Галахад беше удивен. — Разбира се, че не съм знаел.
Някакъв франк с къдрава коса и кръв по брадата замахна с копието си срещу мен с крясък. Но аз сграбчих копието му точно зад острието, силно го дръпнах и нанизах тялото на неговия притежател на меча си. Друго копие прелетя край мен и се заби в дървената рамка на вратата. Един от франките оплете краката си в струните на арфата, препъна се и залитна напред, а Галахад го ритна в лицето. Аз храснах човека по врата отзад с ръба на щита и парирах с меча удара на друг франк. Чуваха се писъци навсякъде, навсякъде пълзеше лют дим, но франките започнаха да губят интерес към плячката, която можеха да намерят в библиотеката, и предпочетоха да потърсят другаде ценности за грабене.
— Значи Мерлин е тук? — Галахад все още не можеше да повярва.
— Виж сам.
Галахад се обърна да види високия мъж, който отчаяно търсеше нещо в обречената библиотека на Бан.
— Това ли е Мерлин?
— Да.
— Как разбра, че е тук?
— Изобщо не знаех, че е тук — казах аз. — Ела насам, копеле! — викнах на един огромен франк с кожено наметало, който носеше двуостра брадва и искаше непременно да стане герой. Той запя своя боен химн, когато се втурна към мен и продължи да пее, докато умираше. Брадвата му се заби в дъските на пода до краката на Галахад, който измъкна копието си от гърдите на големия мъж.
— Намерих го! Намерих го! — внезапно извика Мерлин зад нас. — Силий Италик, разбира се! Той никога не е писал осемнадесет книги за Втората Пуническа война, а само седемнадесет. Как съм могъл да бъда толкова глупав? Ти беше прав, Дерфел, аз съм един стар глупак! Опасен глупак! Осемнадесет книги за Втората Фукническа война! И децата знаят, че те са били винаги само седемнадесет! Намерих го! Хайде, Дерфел, не ми губи времето! Не можем да се мотаем тук цяла нощ!
Двамата с Галахад се върнахме тичешком в разхвърляната библиотека, където аз преобърнах голямата работна маса пред вратата, за да забави малко франките, а Галахад ритна кепенците на западните прозорци. В коридора се появиха още франки. Мерлин грабна дървения кръст, който висеше на врата му, и го захвърли срещу нападателите, спрели се, за да избутат голямата маса. Кръстът падна и изведнъж предверието пламна. Помислих, че съседната стена се беше срутила и оттам бе нахълтал смъртоносният огън точно когато бе паднал кръстът. Но Мерлин твърдеше, че това е изцяло негова заслуга.
— Поне веднъж да послужи за нещо този ужасен кръст — каза Мерлин и изграчи към горящите франки, които виеха от болка — Опечете се, червеи, опечете се! — Той напъха ценния свитък в пазвата си. — Ти чел ли си някога Силий Италик? — попита ме Мерлин.
— Никога не съм чувал за него, господарю — казах аз и го задърпах към отворения прозорец.