Целувката на черната вдовица
- Автор: Фийдър Джейн
- Серия: kiss #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на черната вдовица». Краткое содержание книги:
След като отново опъна завивката, той се огледа критично. Всичко изглеждаше напълно нормално, нищо не намекваше, че в това помещение се бе настанила смъртта. В този миг по коридора се чуха стъпки и Тайлър светкавично се мушна зад вратата, стиснал в ръка тънка кама.
Вратата се отвори.
— Робин? — В стаята надникна мъж, без да пуска бравата. Той огледа празното помещение и веднага излезе.
Тайлър въздъхна облекчено. Властното държание на мъжа му показа, че за малко не бе паднал в ръцете на Хю дьо Босер — на следващата си жертва. И за лорд Хю беше приготвил няколко приятни нещица. Той нямаше да направи грешката да подцени жертвата си.
Като си припомни неуспялото покушение от миналата вечер, мъжът изкриви устни. Онзи глупак явно не е знаел какво прави. Истинско щастие, че Хю дьо Босер го бе ранил смъртоносно. Методите, с които лорд-пазителят на печата наказваше неуспелите, бяха повече от страшни.
Тайлър изчака няколко минути, след което се измъкна навън и бързо слезе по задната стълба. Следващата му задача беше да огледа оборите. Там винаги имаше работа.
Хю излезе от стаята на Робин и тръгна да търси сина си. Започваше да разбира, че бе постъпил твърде жестоко, като бе принудил момчето да стане и да работи в това състояние. От друга страна обаче се радваше, че Робин не се е предал на махмурлука и се е подчинил на неумолимата бащина заповед. На минаване Хю бе чул някакъв шум в стаята на Робин и влезе да провери дали синът му не беше отново в леглото. Сега изпитваше облекчение, че се е излъгал. Момчето знаеше много добре, че баща му ще отстъпи. Гордостта, а не страхът бе накарала Робин да стане и да работи, вместо да остане в леглото.
При тази мисъл Хю се усмихна доволно и влезе в залата с ведро лице. Гуинивър стоеше до огъня с пергамент в ръка. Тя се обърна към него и му го подаде.
— Адресирано е до теб. Ако не се лъжа, печатът е на лорд Кромуел.
Хю пое писмото и отговори спокойно:
— Точно така. Не си се излъгала. — Той разкъса печата, разви рулото, прочете написаното и подсвирна изненадано. — Канени сме на празненството, което Кромуел дава в чест на кралската двойка. Ще има веселие, за да се отбележи предстоящото раждане на принцесата.
— Ако питаш мен, в това състояние кралицата предпочита усамотението с дамите си — отбеляза сърдито Гуинивър. — Раждането е скоро и надали й се иска да гледа как празнуват мъжете.
Хю вдигна едната си вежда.
— Кралят се радва, когато оказват чест на кралицата му.
— Дори когато тя има нужда от спокойствие? — Гуинивър вдигна рамене. — Трябва ли да отидем?
— Никой не отказва покана от Томас Кромуел.
— Но ние ще откажем много обосновано — отговори весело тя. — С хиляди извинения, с молби за прошка и признание за честта, която ни е била оказана.
Хю избухна в смях, протегна ръка и помилва тила й под бялата лента на бонето.
— И аз предпочитам да прекарам нощта със съпругата си.
— Това достатъчно ли е като извинение?
Той поклати глава.
— Не, мила. Трябва да отидем.
— Съзнанието, че съм длъжна да се подчинявам на капризите на лорд-пазителя на печата, е крайно неприятно — отговори тихо тя. — Не бихме ли могли да се махнем от Лондон и да отидем в Дербишайър?
Хю отново поклати глава.
— Зимата чука на вратата. Не можем да тръгнем на път преди началото на пролетта, или поне не на голямо разстояние. Освен това аз служа на краля и той трябва да ми даде разрешението си, ако искам да напусна Лондон.
— Не знаех, че животът ти е толкова ограничен. — Тя се обърна към прозореца и добави замислено: — А сега и моят.
— Аз служа на краля — повтори той.
— Но не и на лорд-пазителя на печата. — Все още с гръб към него, тя се наклони грациозно към огъня.
— Не пряко — кимна той. — Но тъй като Томас Кромуел е най-верният слуга на краля, аз съм длъжен да се съобразявам с него.
— Да, вероятно си прав. — Тя вдигна тесните си рамене. — Но това не ми харесва. Изпитвам страх, Хю.
Мъжът не отговори. Не знаеше как би могъл да я успокои. И той не харесваше Кромуел, не му беше приятно да изпълнява заповедите му, но докато той се ползваше с благоволението на краля, не можеше да стори нищо, за да му се противопостави. Много добре знаеше, че кралят менеше настроенията си твърде често и още утре можеше да лиши и Кромуел, и самия него от благосклонността си. Ако Кромуел допуснеше и най-малката грешка, Хенри веднага щеше да поиска главата му. При такъв развой на събитията Хю нямаше интерес да бъде прогонен от двора като привърженик на лорд-пазителя на печата — защото в двора на Хенри слугите си отиваха с господаря си. Засега беше принуден да балансира и щеше да продължи това опасно занимание с извънредна бдителност.