Изповедите на един буржоа

През първите седмици сигурно имахме по-малко пари, отколкото по-късно; но тогава в Германия никой не обръщаше внимание на парите. Всичките ми приятели в Берлин през тези седмици играеха на борсата и, естествено, печелеха извънредно много. Мнозина, които неотдавна не можеха да си платят дори наема на квартирата, си купиха къщи, а някои — цели отсечки на „Курфюрщендам“ и по пресечките на „Вестенд“. За това не трябваше някакво специално знание: гладният и жаден чужденец просто заставаше под банкнотената Ниагара и улавяше от пороя толкова, колкото се побираше в разтворените му длани. Някъде далеч, невидимо, във фабриките работеха хора, но берлинският гешефтар не знаеше нищо за тези фабрики, обикновено понятие нямаше какво произвеждат, просто заставаше в банковия клон пред решетката на касата и поръчваше на агента си да закупи такива и такива „книжа“ — да, дори пари не даваше за сделката, всичко ставаше на кредит. „Книжата“ него ден струваха сто хиляди, на другия ден — три пъти или три хиляди пъти по толкова… Всеки ползваше „кредит“, всеки, който не работеше, се сдобиваше с пари. Останалите, които работеха, с вцепенени погледи, обезумели се клатушкаха в урагана и се вторачваха във всеки картоф, във всяка захабена подметка, като в олтар. Нямах пари и никога не играх на борсата, презирах този начин за печелене на пари и го ненавиждах. Дори играта на карти смятах за по-морална от този легализиран пладнешки обир. Нямах „книжа“ — мисля, че в Берлин по онова време само поетите нямаха „книжа“.

Пращах на един журнал в Каша и на трансилвански унгарски журнал статии, кратки лирически писания, и живеехме от чуждестранните банкноти, които ми плащаха за тях. Лола безусловно вярваше в мен, вярваше, че разбирам от живота и съм извънредно ловък и практичен в разрешаването на баналните всекидневни трудности. Скоро узна, че не разбирам нищо от действителността. Живеехме подплашени във вихъра, който свистеше над главите ни — всъщност, какво можеше да се „започне“ тук, какви планове бих могъл да скроя, какво би могъл да стори отделният човек, какво ни очакваше, къде бе „домът“ ни?… И от къщи идваха все такива особени, печални вести. Къде все още очакват поета? Никъде. Всичките ми връзки с немците бяха прекратени. Не обикалях немските журнали с ръкописите, срамувах се пред немския редактор, а нямаше и смисъл, хонорарът, който ми плащаха, се стопяваше в ръцете ми, докато от касата стигна на улицата… Лола седеше у дома, а аз по цял ден бродех из града и блъсках глава над сделки. Но най-често просто купувах нещо, бонбони или книга, и посърнал, безрезултатно се връщах вкъщи.