Изповедите на един буржоа

Беше очевидно, че съм болен, и никак не мога да понеса нещо. Обкръжението само ми пъхна наркотика в ръцете; ако не ме бяха научили да пия във Франкфурт, в университета и другаде, в разпуснатия светски живот, където бях попаднал, вероятно скоро щях да посегна към друг вид наркотик, щях да потърся навярно по-опасно успокоително за нервите си от пиенето. Вярно, пиенето само по себе си също не ме успокояваше. Помня една цяла година от двайсет до двайсет и една годишна възраст, когато вечер, по-точно призори дори алкохолът не можеше да ме приспи и ден след ден пиех луминал преди заспиване. Заспиването с луминал се предшестваше от притеснение, от бурни и съпротивляващи се страхови представи. От луминала заспивах като в несвяст; следваше дълбок, оловен сън без сънища, от който се пробуждах разбит и веднага посягах към ракиеното шише. При подобен начин на живот дори младеж с иначе жилав и здрав организъм, какъвто бях аз по онова време, за кратко време би се превърнал в развалина. Даже не разбирам как е издържал организмът ми, нервите, и изглежда не са издържали… Но този начин на живот, многото изкуствено упойващи средства все пак са ми помогнали през опасните мигове в живота. Сега вече зная със сигурност — споменът за множество почти неуловими знаци безпогрешно ме убеждава –, че по онова време съм живял в хронична опасност за живота и само алкохолът и наркотиците са неутрализирали тази опасност. В Германия, например, постоянно, денем и нощем, имах под ръка зареден револвер; когато спях, пистолетът лежеше върху мраморния плот на нощното шкафче, ходех с револвер в кафенето, в редакцията… защо? Страхувал ли съм се от някого? Не, страхувах се от самия себе си. Някъде дълбоко, отвъд маниерите и осезаемите спомени, ме тормозеше споменът за някакво непоносимо унижение; този срам понякога ме стягаше за гърлото като физически пристъп, тъпчеше ме, душеше ме, повдигаше ми се, „сетех ли се за него“, по-точно, ако тялото ми си спомнеше за него по някакъв повод, чиито зависимости никога не съумях да разкрия. Що за срам беше това? Къде ме бяха наскърбили, що за унижение е трябвало да понеса? Не знаех. И до днес не зная съвсем точно; но един ден вече понасях спомена по-добре, не ме болеше толкова, не бе придружен от физическо прилошаване, от непоносимост; и тогава вече нямах нужда повече от опиати и установих по-здравословни, ведри отношения с алкохола. Много е трудно да се понесе животът без упойващи вещества; и хората, които съумяват да запазят равновесие без помощни средства, и до днес предизвикват у мен извънредно уважение, в същото време гледам на тях със съмнение, с едва ли не подплашено съмнение; каква ли е тяхната тайна? Има без съмнение и „здрави“ хора; само че са много малко. Навярно сред жените могат да се открият обикновени, здрави души; познавах стари жени, които понасяха чудесно живота, издържаха там, където ги беше поставила съдбата, сновяха до последния си час, който удряше най-често далеч над пределите на средната възраст, и нямаха друга „тайна“, освен тайната на служенето и смирението. (Веднъж попитах шеговито леля Жюли, когато вече беше навършила седемдесет години, каква е тайната на дългия живот — и тя охотно ми отговори, че „трябва да се спазват формите“.) Но младостта е безформена.