Неврозите (Произход и лекуване)

В довоенните години, когато притокът на много хора от различни страни ме направи независим от благоволението на съгражданите ми, аз имах за правило да не приемам на лечение болен, който не е sui juris,66 напълно независим във важните житейски отношения от другите хора. Но не всеки психоаналитик може да си позволи това. От тези мои предупреждения относно близките може би ще си направите извода, че за целите на психоанализата болните трябва да бъдат отделяни от семействата им, т.е. терапията да се провежда само в болниците. Но тук не мога да се съглася с вас. Много по-благоприятно е болният — стига да не е във фаза на тежко изтощение — да остане по време на лечението в условията, в които трябва да се справя със своите задачи. Само близките не бива с поведението си да го лишават от това преимущество и изобщо не бива да се противопоставят със своята враждебност на лекаря. Но как ще накарате да действат в тази насока недостъпните за нас фактори! Вие, разбира се, се досещате също така до каква степен шансовете за успех на лечението зависят от социалната среда и културното равнище на семейството.

Не е ли истина, че се очертават доста мрачни перспективи за ефективността на психоанализата като терапия, дори ако сме в състояние да обясним по-голямата част от неуспехите си със смущаващите външни моменти! Тогава привържениците на психоанализата ни посъветваха да отговорим на събраните неуспехи със съставена от нас статистика на успехите. И на това не се съгласих. Мотивирах се, че статистиката нищо не струва, ако включените в нея единици са твърде нееднородни, а случаите на невротично заболяване, подложени на лечение, бяха наистина неравноценни в най-различни отношения. Освен това разглежданият период от време беше твърде малък, за да се съди за окончателното излекуване, а за много от случаите изобщо не можеше да се съобщава. Това се отнасяше за лица, които криеха своето заболяване, а също така и за онези, чието лечение и оздравяване също трябваше да остане в тайна. Но най-силно ме възпираше мисълта, че по отношение на терапията хората се държат крайно ирационално, така че няма никаква надежда да се постигне нещо със средствата на разума. Терапевтичната новост се възприема или с възторжено опиянение, както например когато Кох направи обществено достояние своя първи туберкулин срещу туберкулозата, или с дълбоко недоверие, както беше с наистина полезната инжекция на Дженър, която и до днес има своите непримирими противници. Против психоанализата имаше явно предубеждение. Ако се излекуваше някой труден случай, можеше да се чуе следното: това не е доказателство, за това време той и сам би могъл да оздравее. А когато една болна, прекарала вече четири цикъла на депресия и мания, дойде при мен на лечение в паузата след един меланхолен пристъп и три седмици по-късно отново влезе в маниакална фаза, всички членове на семейството й, а също и потърсеният за съвет високоавторитетен лекар бяха убедени, че новият пристъп може да бъде само последица от извършения от мен опит за психоанализа. Срещу предубежденията нищо не може да се направи. Виждате го сега по предубежденията, които всяка група воюващи народи развива срещу другата. Най-разумно е да изчакаме, като ги оставим да се изживеят с времето. Един ден същите тези хора започват да мислят за същите тези неща по съвсем друг начин. А защо не са мислели така и по-рано, това си остава дълбока тайна.