Неврозите (Произход и лекуване)
- Автор: Фройд Зигмунд
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неврозите (Произход и лекуване)». Краткое содержание книги:
По лични съображения Бройер прекратява по-нататъшната си работа над терапията на хистерията. Фройд започва да мисли за особените междуличностни отношения, които се установяват между лекаря и болните и стига до извода, че тези отношения лежат в основата на лечението. Той продължава самостоятелно клиничните експерименти, като модифицира метода на хипнозата.
През 1895 г. Фройд пише „Проект на научната психология“, в който прави опит да обясни психичния живот на човека от позицията на механистичния анатомо-физиологичен детерминизъм. Това обяснение обаче не задоволило Фройд и докато е бил жив, този труд не е бил отпечатан (публикуван е на английски език едва 15 години след смъртта на автора).
През втората половина на XIX век естествознанието извежда психичните явления от устройството на тялото и извършващите се в него физиологични процеси. Фройд се опитва да открие причината за психичните явления в строежа на нервните клетки, с чиято неврохистология той се занимава при Е. Брюке, като мисли, че по този начин остава на твърда анатомо-физиологична почва. Но експерименталните факти на неврологичната клиника, в частност онези, които той е наблюдавал в клиниката Салпетриер на Шарко и в Нанси при Бернхайм, както и по време на практиката си в клиниката по нервни заболявания във Виена, го принудили да признае самостоятелната роля на психичната активност. Известно е, че такива големи изследователи лекари като Хелмхолц и Сеченов са признавали самостоятелната роля на психичното.
В труда си „Физиологична оптика“ Хелмхолц изследва развитието при детето на пространственото виждане и прави извода, че то трябва да приеме в главата му формата на инференциални процеси, макар че на тази възраст (1 година) детето не може съзнателно да разсъждава. В същото време образът на пространственото виждане и строящите се въз основа на него двигателни актове разкриват род разсъждения относно отдалечеността, посоката, големината и другите пространствени признаци на видимите предмети. Този образец обаче не може да се изведе от устройството на ретината на окото. Този разсъдъчен характер е изразен в сетивните актове на детето толкова убедително, че Хелмхолц правомерно определя пространствения образ като резултат от „несъзнавани умозаключения“ (unbewußte Schlüße).
По аналогичен начин, разглеждайки целесъобразното действие на човека, И. М. Сеченов посочва ролята на „несъзнаваните усещания или преживявания“.
Големият френски психоневролог П. Жане, ученик на Ж. Шарко, работил при него едновременно с Фройд, разглеждайки подбудите на своите пациенти, техните мотиви, създава понятието за „психична енергия“ като детерминанта на поведението на човека.
За да се разбере тази нова детерминанта на човешкото поведение, както и значението в нея на несъзнаваната мотивация (учението за която се е създавало в недрата на физиологията), е необходимо да разгледаме учението на холандския философ материалист Бенедикт Спиноза (1632 — 1677) за афектите и преживяванията на човека. Учението за афектите е изложено в неговото главно съчинение „Етика“ (1677). Противоположно на дуалистичното учение за човека на Рене Декарт (1596–1650) Спиноза развива монистичното учение за човека. В своето психологично съчинение „Трактат за страстите на душата“ (1649) Декарт смята, че материалният безжизнен механизъм на тялото се съчетава в човека с нематериалната мислеща и творяща душа. Съгласно монистичното учение на Спиноза субстанциална е само природата, явяваща се причина на самата себе си [causa sui), а психичното (мислене, воля, съзнание, страсти, афекти) няма субстанциална природа. По мнението на Спиноза човекът е цялостно природно същество, в което телесното (физиологичното) и психичното (мислене и страсти) се намират в единство и не могат да бъдат разделени на самостоятелни същности. Поведението на човека, според Спиноза се определя от стремежа за самосъхранение. Последното се явява могъща подбуждаща и мотивационна сила, заложена от природата във всяко същество. Спиноза развива идеята на Декарт за това, че страстите на душата се раждат от стремежите на тялото за самосъхранение, формулирайки движещото начало на човешкото поведение. Това начало е нагонът, т.е. психичното състояние, изразяващо неосъзната или малко осъзната потребност (мотив) на човека. По думите на Спиноза „този стремеж, когато той се отнася… и към душата, и към тялото, се нарича нагон (appetitus) което именно за това не е нищо друго освен самата същност на човека“. По такъв начин според Спиноза нагонът не е нищо друго освен психофизиологичен феномен.