Петдесет нюанса освободени
- Автор: Джеймс Е. Л.
- Серия: Петдесет нюанса сиво #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Петдесет нюанса освободени». Краткое содержание книги:
Сега двамата имат всичко – любов, страст, интимност, богатство и целия живот пред себе си. Но Ана знае, че няма да е лесно да обича своя господин Петдесет нюанса, а връзката им ще ги изправи пред предзвикателства, за които не са подозирали. Ще се наложи Ана да свикне с разточителния стил на живот на Крисчън, без да пожертва своята индивидуалност. А Крисчън ще трябва да преодолее нуждата си от контрол и да пребори демоните от мъчителното си минало.
И когато изглежда, че двамата заедно ще преодолеят всички пречки, лошият късмет, злобата и съдбата ще се обединят, за да сбъднат най-дълбоките страхове на Ана.
О “
Тя видя удивлението ми и добави бързо:
- Да. И да благодаря, че не предявихте обвинения. Знаете... за колата, за апартамента.
- Знам, че не беше съвсем... здрава - казах. Не бях очаквала извинение.
- Да, не бях.
- По-добре ли си сега? - попитах загрижено.
- Много по-добре. Благодаря.
- Лекарят ти знае ли, че си тук?
Тя поклати отрицателно глава.
Погледна ме виновно.
- Знам, че ще се наложи да поема последствията от решението си, но трябваше да дойда да си взема някои неща, исках да видя Сузи, вас и... господин Грей.
- Искаш да видиш Крисчън? - Стомахът ми буквално падна на пода. „Затова значи е дошла!“
- Да, исках да попитам дали може да се видя с него. Дали имам разрешението ви.
Гледах я с отворена уста и исках да й кажа, че няма да получи никакво мое разрешение. Не исках да припарва до съпруга ми. „Защо е дошла? Защо ли? За да направи един оглед на опозицията. Да ме накара да се чувствам неловко, да ме разстрои. Или просто иска да приключи с всичко веднъж завинаги“.
- Лийла... - запънах се, чувствах се изнервена и уморена. -Това не зависи от мен. Зависи само от Крисчън. Ще се наложи да попиташ него. Той няма нужда от моето разрешение. Той е зрял мъж... през повечето време.
Тя ме погледна изненадано и след това се засмя меко и пак така нервно започна да усуква крайчетата на косата си.
- Той категорично отказва. Молих го много пъти - каза тихо.
По дяволите, май бях в по-голяма беда, отколкото си мислех!
- Защо е толкова важно за теб да го видиш? - попитах внимателно.
- За да му благодаря. Ако не беше той, сега щях да гния в психото на някой затвор. Няма нищо по-сигурно от това. - Тя ме погледна и прокара пръст по ръба на масата. - Минах през много сериозна криза и без господин Грей и доктор Флин... - Сви рамене и ме погледна с очи, пълни с благодарност.
Наистина не знаех какво да й кажа. Какво очакваше? Тези неща трябваше да ги каже на него, не на мен.
- И за училището за изкуства. Никога няма да мога да му се отблагодаря.
Знаех си! Той плащаше за обучението й. Седях безизразна и се опитвах да разбера какво изпитвам към тази жена, но за пореден път тя бе оправдала подозренията ми за... щедростта му. За моя изненада обаче не изпитвах към нея нищо лошо. Беше такова пречистващо чувство. И истински се радвах, че е по-добре. И се надявах, че ще може да продължи живота си, но далеч от нас.
- Имаш ли часове днес? - попитах. Наистина исках да знам.
- Само два. Утре се прибирам.
„О, това е добре!“
- Какво мислиш да правиш в бъдеще?
- Да си събера нещата от квартирата на Сузи, да се върна в Хамдън, да продължа да рисувам и да уча. Господин Грей има вече две от моите рисунки.
Какво!? Стомахът ми, едва върнал се на мястото си, пак падна, но не на пода, а в мазето на сградата. Рисунки? Изтръпнах от гняв и отвращение при мисълта за това.
- Какво рисуваш?
- Предимно абстрактни неща.
- Разбирам. - И докато говорех, съзнанието ми щракаше кадри от картините, които вече познавах така добре. И две от бившите подчинени... може би.
- Госпожо Грей, мога ли да говоря с вас откровено? - попита тя, без да обръща никакво внимание на войнственото ми изражение.
- Разбира се - казах и погледнах Прескот, която изглеждаше малко по-спокойна и отпусната. Лийла се наведе към мен, все едно се канеше да ми разкрие някаква голяма тайна.
- Обичах Джеф, приятеля ми, който почина в началото на тази година... - Гласът й падна до шепот.
„Ох, майчице, изби го на лични чувства!“
- Много съжалявам - казах някак автоматично, но тя продължи, все едно не ме е чула.
- Обичах съпруга си... и другия.
- И моя съпруг. - Думите излязоха от устата ми преди да успея да ги спра.
- Да - каза тя без глас, само с устни.
Това не беше новост. Когато вдигна кафявите си очи към мен, те едва побираха противоречивите й чувства и като че ли най-силната емоция беше очакването... на моята реакция. Може би... Но това, което изпитвах към тази нещастна млада жена, беше... съпричастност и състрадание. Започнах да прехвърлям из мозъка си цялата класическа литература, всичко, което бе посветено на отхвърлената любов. Преглътнах и се хванах за мисълта, че трябва да покажа уважение към чувствата й.
- Знам колко е трудно да не го обичаш - прошепнах.
Очите й се разшириха още повече от изненада и тя се усмихна.
- Да, такъв е... Беше такъв. - И се изчерви. После се засмя така сладко, че не можах да й устоя и се засмях с нея. Да, Крисчън Грей ни правеше такива. Караше ни да се смеем. Подсъзнанието ми врътна очи, погледна ме отчаяно и се зарови да си чете оръфаното копие на „Джейн Еър“. Погледнах си часовника. Знаех, че всеки миг ще се появи.