Град на изгубени души

демонската кръв.

— Никога досега не те е било грижа, че съм ти сестра.

— Нима? — Черните му очи я обходиха с поглед. Клеъри си припомни как Джейс се бе

появил в дома й, след като се бе била с Ненаситния демон и умираше от отровата му. Беше я

излекувал точно както Себастиан, а след това я бе отнесъл на ръце, също като него. Може би

двамата си приличаха повече, отколкото й се искаше да си признае и то още преди да бъдат

свързани от магия. — Баща ни е мъртъв — продължи Себастиан. — Нямаме други роднини.

Аз и ти — ние сме последните. Последните Моргенстърн. Ти си единствената, в чиито вени

тече същата кръв, както и в моите. Някой като мен.

— Знаеше, че вървя след теб — каза Клеъри.

— Разбира се, че знаех.

— И не ме спря.

— Исках да видя какво ще направиш. Признавам, не очаквах да ме последваш и там долу. По-

смела си, отколкото предполагах. — Той взе шала от скута си и го уви около врата си.

Паркът започваше да се пълни с хора — туристи с карти на града, родители с деца на ръце,

възрастни мъже, приседнали на пейки като тяхната, за да изпушат една лула. — Никога

нямаше да спечелиш онази схватка.

— А може би щях.

Той се усмихна — бърза, коса усмивка, която сякаш не успя да потисне.

— Може би.

Клеъри разсеяно подритваше росната трева с ботушите си. Нямаше намерение да благодари

на Себастиан. За каквото и да било.

— Защо се съюзяваш с демони? — поиска да узнае тя. — Чух ги да говорят за теб. Знам

какво правиш…

— Не, не знаеш. — Усмивката си бе отишла, а тонът на превъзходство се бе върнал. —

Първо, това не бяха демоните, с които си имах работа. Тези бяха телохранителите им. Ето

защо бяха в различна стая, където мен ме нямаше. Демоните дахак не са особено умни, но за

сметка на това са зли, корави и вечно нащрек. Та не е като да знаеха какво точно става.

Просто повтаряха слухове, подочути от господарите им. Велики демони. Ето с кого имах

среща.

— И това би трябвало да ме успокои?

Себастиан се приведе към нея през пейката.

— Не се опитвам да те успокоя. Опитвам се да ти кажа истината.

— Нищо чудно, че имаш вид, сякаш си получил алергична реакция — подхвърли Клеъри,

макар че не беше точно така. Себастиан изглеждаше учудващо спокоен, макар че стиснатата

му челюст и пулсиращата вена на слепоочието му да издаваха, че може и да се преструва. —

Онези в подземието казаха, че си щял да дадеш света на демоните.

— Е, това звучи ли ти като нещо, което бих сторил?

Клеъри просто го изгледа.

— Нали каза, че ще ми дадеш шанс? — каза той. — Не съм онзи, който бях, когато ме

срещна в Аликанте. — Погледът му беше ясен. — Освен това, аз не съм единственият човек,

когото познаваш, който някога е вярвал на Валънтайн. Той беше мой баща. Наш баща. Не е

лесно да се усъмниш в нещата, в които си бил възпитан да вярваш.

Клеъри скръсти ръце на гърдите си; въздухът беше свеж, ала студен — усещаше се

пощипването на наближаващата зима.