Град на изгубени души
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на изгубени души». Краткое содержание книги:
смаяния поглед на Клеъри той изчезна и тя видя брат си — в ръката си държеше серафимска
кама, демонска кръв бе оплискала бялата му риза. Стаята зад него беше празна, с
изключение на едно от чудовищата, което потръпваше, докато от отсечените му крака
шуртеше кръв като бензин от смачкана кола.
Себастиан. Клеъри се взираше изумено в него. Наистина ли току— що бе спасил живота й?
— Стой далеч от мен, Себастиан — изсъска тя.
Той като че ли не я чу.
— Ръката ти.
Клеъри сведе поглед към дясната си китка, която още пулсираше болезнено. Там, където
смукалцата на демона се бяха впили в кожата й, сега имаше дебела ивица от рани с формата
на кафени чинийки, които бързо потъмняваха, придобивайки отвратителен синкавочерен
цвят.
Клеъри отново вдигна очи към брат си. Бялата му коса бе като ореол в мрака. Или пък се
дължеше на факта, че зрението й бързо отслабваше. Светлината образуваше ореоли около
зелената факла на стената и серафимската кама в ръката на Себастиан. Той говореше, ала
думите му се сливаха неразбираемо, сякаш идваха изпод вода.
— …смъртоносна отрова — казваше той. — Какво, по дяволите, мислеше, Клариса? —
Гласът му ту заглъхваше, ту отново се усилваше. Клеъри се бореше да се съсредоточи. — …
да се изправиш срещу шест демона дахак само с една декоративна брадва…
— Отрова — повтори тя и за миг лицето му дойде на фокус; напрегнатите линии около
устата и очите му бяха стряскащо подчертани. — Е, значи все пак не ми спаси живота, а?
Ръката й се сгърчи и тя изпусна брадвата, която издрънча върху каменния под. Усети как
пуловерът й се закачи за грапавата стена, докато бавно се свличаше надолу. Не искаше нищо
друго, освен да легне на пода, но Себастиан нямаше намерение да я остави да си почине.
Ръцете му се плъзнаха под нейните, вдигнаха я и ето че той я носеше, преметнал здравата й
ръка около врата си. Клеъри искаше да се съпротивлява, ала не й бе останала никаква сила.
Опари я остра болка в сгъвката на лакътя — докосването на стили. Безчувственост скова
тялото й. Последното, което видя, преди да склопи клепачи, бе черепът върху арката. Готова
бе да се закълне, че в празните очни ямки се таи смях.
15
Магдалена
Болка и гадене я връхлитаха на все по-задушаващи талази, около себе си виждаше
единствено размазани цветове. Знаеше, че брат й я носи на ръце — при всяка негова стъпка
сякаш забиваха шиш за лед в главата й. Усещаше, че се е вкопчила в него и силата на ръцете
му й вдъхваше сигурност… колко странно, че каквото и да било у Себастиан можеше да й
вдъхва сигурност, странно бе и това, че той сякаш адски внимаваше да не я раздрусва, докато
върви. Като от много далеч, Клеъри чуваше накъсаното си дишане, чуваше и как брат й
повтаря името й.
А после всичко потъна в тишина. За миг си помисли, че това е краят — че бе загинала в
битка с демони, както повечето ловци на сенки. После обаче почувства ново парване от
вътрешната страна на ръката си и по вените й сякаш се разля лед. Затвори очи от болка, ала
студът на онова, което Себастиан бе направил, бе като да й плиснат чаша вода в лицето.
Много бавно светът престана да се върти около нея, а болката и гаденето отслабнаха, докато
не станаха просто леки вълнички в потока на кръвта й. Клеъри отново можеше да диша.
Пое си рязко дъх и отвори очи.
Синьо небе.
Лежеше по гръб и се взираше в безкрайно синьо небе, по което тук— таме плаваха пухкави
облачета, като небето, нарисувано на тавана в лечебницата на Института. Протегна
скованите си от болка ръце. Около дясната китка все още носеше следите от своята гривна
от рани, макар че те бързо избледняваха и вече бяха придобили светлорозов цвят. Върху
лявата й ръка имаше иратце, което също избеляваше, в сгъвката на лакътя й бе нарисувана
обезболяваща руна.
Клеъри вдъхна голяма глътка есенен въздух, в който се долавяше ухание на листа. Виждаше
върхове на дървета, чуваше шум на коли и…
Себастиан. До ушите й достигна нисък смях и тя изведнъж осъзна, че не лежи просто така, а
е облегната на брат си. Себастиан, който бе топъл, дишаше и поддържаше главата й с ръка.
Останалата част от тялото й почиваше върху леко влажна дървена пейка.
Клеъри се надигна рязко и Себастиан отново се засмя. Седеше в края на пейка с изящни
железни облегалки за ръце; сгънатият шал беше в скута му, където допреди малко бе главата