Град на изгубени души

да знае как се убива. И той го предал на Джейс.

От лявата им страна се издигна синя порта от ковано желязо. Себастиан се мушна през нея и

даде знак на Клеъри да стори същото. За разлика от него, на нея не й се наложи да наведе

глава и тя го последва, пъхнала ръце в джобовете си.

— Ами ти?

Себастиан вдигна ръце… ръцете на майка й — сръчни, с дълги пръсти, създадени, за да

държат химикалка или четка за рисуване.

— Аз овладях инструментите на войната и се научих да рисувам с кръв. Не съм като Джейс.

Намираха се на тясна уличка, която минаваше между сгради, построени от същите златисти

камъни, от които бяха издигнати много от зданията в Париж; медно— зеленикавите им

покриви проблясваха на слънчевата светлина. От лявата страна имаше кафене — дървената

му табела, полюшваща се на стълб от ковано желязо, бе единственият знак, че наблизо

изобщо има някакви заведения.

— Тук ми харесва — обясни Себастиан, проследявайки погледа й, — защото сякаш попадаш

в отминало време. Няма шум от коли, няма неонови лампи. Тук е… спокойно.

Клеъри се взря в него.

„Лъже”, помисли си. „Себастиан не може да има такива мисли. Себастиан, който се опита

да изпепели Аликанте, не може да иска „спокойствие”.

После се замисли за мястото, където бе отраснал. Никога не го беше виждала, но Джейс й го

беше описал. Малка къщурка в една долина край Аликанте. Нощите там трябва да са били

тихи, а небето — пълно със звезди. Но дали това му липсваше? Способен ли бе на нещо

такова? Може ли да имаш подобни чувства, когато дори не си човек?

Не те ли измъчва, искаше й се да го попита. Да се намираш на мястото, където е отраснал и

живял истинският Себастиан Верлак, докато не загинал от твоята ръка? Да вървиш из тези

улички, носейки неговото име, като знаеш, че някъде леля му още скърби за него? И какво

имаше предвид, когато каза, че не си очаквал той да се съпротивлява?

Черните очи на Себастиан я гледаха изпитателно. Знаеше, че той притежава чувство за

хумор — у него имаше саркастична жилка, която понякога доста наподобяваше тази на

Джейс. Ала той не се усмихваше.

— Да вървим. — Думите му я извадиха от унеса. — Това място предлага най-вкусния горещ

шоколад в Париж.

Клеъри не бе сигурна как ще разбере дали наистина е така, при положение че беше в Париж

за първи път, но след като го опита, бе принудена да признае, че шоколадът е превъзходен.

Приготвяха го на масата пред теб (която бе малка и дървена, също като старовремските

столове с високи облегалки) в син керамичен съд, като използваха сметана, шоколад на прах

и захар. Резултатът беше толкова гъста напитка, че лъжичката можеше да застане изправена

в нея. Поръчаха си и кроасани и ги изядоха, като ги топяха в шоколада.

— Нали знаеш, че ако искаш още един кроасан, ще ти донесат — подхвърли Себастиан,

облягайки се назад в стола си. Бяха с десетилетия по-млади от останалите гости в