Град на изгубени души

всъщност бе очаквала да мирише. Те отново тръгнаха, но този път Себастиан позабави

крачка. Вървеше до нея и поспря, за да й обясни, че парижките квартали имат номера, че те

отиват от шестия към петия, наричан Латинския квартал, и че моста, който виждат в

далечината, е мостът „Сен Мишел”. Покрай тях минаваха доста млади хора, забеляза Клеъри.

Момичета на нейните години или малко по-големи, невероятно стилни в тесните си

панталони и зашеметяващо високи токчета, и с дълги коси, развявани от вятъра, долитащ

откъм Сена. Немалко от тях позабавяха крачка, за да хвърлят на Себастиан одобрителни

погледи, които той като че ли не забелязваше.

Джейс, помисли си Клеъри, нямаше да ги пропусне. Себастиан наистина изглеждаше

поразяващо с леденобялата си коса и черните очи. Още първия път, когато го бе видяла, си

бе помислила, че е красив, а тогава косата му беше боядисана в цвят, който всъщност не му

отиваше. Сега изглеждаше още по-добре. Бледността на косата му придаваше цвят на кожата

му, привличаше погледа към руменината на високите му скули и изящната форма на лицето

му. Миглите му бяха невероятно дълги, съвсем мъничко по-тъмни от косата му и извити,

точно като на Джослин… толкова несправедливо. Защо тя не бе получила извитите мигли?

И защо той нямаше нито една луничка?

— Е — рязко проговори Клеъри, прекъсвайки го по средата на изречението. — Какви сме?

Себастиан й хвърли кос поглед.

— Какво означава това?

— Нали каза, че сме последните Моргенстърн. Моргенстърн е немско име. Значи ли това, че

сме от немски произход? Каква е историята? Защо не е останал никой, освен нас двамата?

— Ама ти нищо ли не знаеш за семейството на Валънтайн? — Себастиан сякаш не вярваше

на ушите си. Беше спрял до стената, която се издигаше покрай Сена. — Майка ти нищо ли не

ти е разказвала?

— Тя е и твоя майка. И не, не е. Валънтайн не е сред любимите й теми.

— Имената на ловците на сенки са съчетание от две думи — бавно започна Себастиан. Той

се покатери на стената и протегна ръка на Клеъри, която се поколеба само за миг, преди да я

улови и да се остави да бъде издърпана до него. Под тях се полюшваха сиво— зеленикавите

води на Сена, миниатюрни туристически корабчета минаваха с пухтене покрай тях, без да

бързат за никъде. — Феър— чайлд, Лайт— ууд, Уайт— лоу. „Моргенстърн” означава

„утринна звезда”. Името е немско, но семейството било швейцарско.

— Било?

— Валънтайн бил единствено дете — обясни Себастиан. — Баща му — нашият дядо — бил

убит от долноземци, а прачичо ни загинал в битка, без да остави деца. Това — при тези думи

той протегна ръка и докосна косата й — ти е от страната на Феърчайлд. Там има английска

кръв. Аз приличам повече на швейцарската страна. На Валънтайн.

— Знаеш ли нещо за бабите и дядовците ни? — попита Клеъри, запленена от разказа му

против волята си.

Себастиан отпусна ръка и слезе от стената, след което й подаде десницата си. Клеъри я