Храмът на боговете [calibre 2.58.0]

-      Първо искам да се убедя, че наистина е така. Затвори вра­тата и сложи ръцете си върху нея.

София неохотно изпълни заповедта. Еди притисна дулото на АСМ-ДТ-то в гърба ѝ и я опипа с една ръка. Познаваше бивша­та си съпруга прекалено добре, за да знае, че вероятността да лъже е доста голяма.

-      Не си въоръжена, а? - Еди извади пистолет „Глок-36“, затъкнат в кожения ѝ панталон, точно под блузата. - Трябва да те гръмна на място. Глас смята, че може да те използва, за да ни убиеш, нали?

-      Честно казано, Харалд дори не знае, че имам този писто­лет - отвърна София. Еди приключи с претърсването. Жената погледна нагоре към Нина, която предпазливо се подаде от ка­мерата за скачване. - Получи се доста интересна история.

-      Така ли - незаинтересувано отговори Чейс. - Трябва да я изпратиш на някой издател, може да надминеш Дан Браун по продажби.

-      Сигурна съм, че съпругата ти ще пожелае да я чуе. Част от действието се развива в Рим.

Еди отстъпи назад, но не сваляше оръжието си от София.

-      Нина, вземи това. - Мъжът ѝ подаде глока.

Уайлд бързо слезе по стълбите.

-      Какво за Рим? - настоя тя. - Какво, по дяволите, се случи там? Твоето приятелче уби Агнели и щеше да убие и мен, ако...

-      Ако не го бях гръмнала. Да, спомням си, все пак бях там - напомни ѝ София.

Нина взе пистолета от съпруга си. Провери го и откри, че пълнителят му е пълен, имаше един патрон и в цевта.

-      Защо беше там? - попита Уайлд.

Блекууд я погледна снизходително.

-      Всичко е много сложно.

-      Ох, боже, защо не бях доктор на науките, че да мога да разбера. Кажи ми какво знаеш! - Нина върна пълнителя в пис­толета, направи го толкова силно, че София да я чуе. - Можеш да ни разкажеш, докато ни водиш при Глас.

-      Разбира се. Само Еди да ми позволи да си махна ръцете от тази врата.

-      Тръгвай - нареди ѝ мъжът. - Между другото, защо носиш ръкавици? Въздухът в подводницата не е добър за кутикулите621 ти ли?

Изражението на Блекууд стана с няколко идеи по-враждебно.

-      Всъщност на теб трябва да благодаря за това. И за това. - С показалеца на лявата си ръка посочи към белега, който разсичаше лицето ѝ; безименият ѝ пръст и кутрето стояха някак си странно безжизнени под скъпата черна кожа. - Когато ме бутна от онази скала в Швейцария...

-      Когато се опита да те спре да не ме гръмнеш - поправи я Нина.

-      Както и да е. Важното е, че милият ми бивш съпруг ме използва като възглавница по пътя си надолу. - София направо хвърляше жлъчка е думите си. Отвори вратата. Еди хвърли по­глед навън. Коридорът беше празен. - Мисълта ми е, че той се отърва доста по-леко от мен.

-      Счупих ребро и пробих бял дроб! - възрази Еди.

-      А аз изгубих половината си ръка - В пристъп на гняв же­ната свали ръкавицата на лявата си ръка - голямо парче от нея липсваше, беше заменено, заедно с двата пръста, от восъчна протеза, захваната с ластик. - Ударих я в една скала и преди въ­обще да се осъзная какво се е случило, се блъснах в още една - по лице. - Обърна се така, че да могат да видят нараняването. Въпреки пластичната операция белегът ѝ беше голям и дълбок. Нина ненавиждаше София, но въпреки това изпита моментно съжаление към нея.